Снимка: Istock

Инверсията на доходността между 2-годишните и 10-годишните американски държавни облигации навърши над 660 дни – най-дългият такъв период от 80-те години насам. Това не е просто статистически факт, а ярко предупреждение, което пазарите сякаш отказват да видят или приемат.

Исторически всяка подобна инверсия е била предвестник на рецесия, обикновено в рамките на 12 до 24 месеца. Но този път времето се проточи, S&P 500 бележи нови върхове, изкуственият интелект захранва еуфорията и икономиката изглежда учудващо стабилна. В тази среда логиката на инверсията се подценява, но именно тук се крие рискът – когато предупреждението е най-дълго, а реакцията – най-малка, последствията често са най-болезнени.

Инверсията означава, че краткосрочните лихви са по-високи от дългосрочните, което противоречи на нормалния пазарен ред. Причината е проста – инвеститорите очакват забавяне или рецесия в бъдеще и купуват дългосрочни облигации, търсейки сигурност. Това повишава цената им и съответно понижава доходността. Когато това продължи толкова дълго, както сега, можем да говорим за натрупано напрежение в системата. Представете си пружина, натисната надолу за почти две години. В един момент ще се отпусне – или с мека рецесия, или с остра корекция, или с неочаквана паника.

Пазарите обаче не реагират, поне на повърхността. Акциите растат, технологиите доминират, AI истерията създава нов балон на очакванията. Централните банки говорят за меко кацане, безработицата е ниска, инфлацията спада. Всичко това изглежда положително – дотук. Но под повърхността започват да се появяват микропукнатини. Кредитните условия се затягат, деликвидациите на комерсиални имоти се увеличават, печалбите на компаниите се нормализират, а потребителските спестявания, натрупани по време на пандемията, се изчерпват. В същото време лихвената тежест по кредитните карти и ипотеките в САЩ достига рекордни нива, което рано или късно ще удари потреблението.

Психологическият капан в подобни моменти е ясен – колкото по-дълго нещо не се случва, толкова повече хората започват да вярват, че няма да се случи. Инверсията се приема вече като фонов шум, а не като реална заплаха. В този контекст е напълно възможно пазарът да навлезе във фаза на ексабурейтед турбулентност – крайна фаза на бичи пазар, където волатилността рязко се увеличава, движенията стават хаотични, а логиката отстъпва място на емоциите. Това е моментът, когато се случват пробиви нагоре, които нямат реална основа и след които често идва драстичен спад.

Една от най-опасните илюзии е, че централните банки имат пълен контрол. В действителност, Фед се намира в деликатна ситуация – намали ли лихвите твърде рано, рискува инфлацията да се върне. Задържи ли ги твърде дълго, забавянето може да стане рецесия. Това допълнително подхранва инверсията – инвеститорите залагат, че Фед ще бъде принуден да намали лихвите в отговор на криза. А това само по себе си е самосбъдващо се пророчество.

Ситуацията сега напомня 2006–2007 г., когато пазарите също игнорираха инверсията, убедени, че жилищният бум ще продължи, че „новият свят“ на финансовите иновации елиминира старите рискове. Тогава инверсията продължи 600 дни. Днес вече сме отвъд този праг. Може би нова криза няма да дойде по същия начин, но аналогията е полезна: когато сигналите са очевидни, а пазарът ги игнорира, именно тогава опасността е най-голяма.

Какво бих направил аз в такава ситуация? Бих преразгледал експозицията си към прекалено растежни или високоволатилни активи, бих подсигурил част от портфейла с ниско-корелирани инструменти като злато, дефанзивни акции или краткосрочни облигации. Не бих се поддал на еуфорията, но и не бих действал прибързано. Просто бих се подготвил – както стратегически, така и психологически – за фаза на турбуленция. И бих следял отблизо следващия ход на Фед – защото реакцията при първо рязко понижение на лихвите може да е катализаторът, който отключва голямото разместване.

Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.