Снимка: iStock

Владимир Попдимитров

Времето в Ню Йорк е бурно, но индексите – стабилни. Правителството е в shutdown, търговските войни отново на хоризонта, а Китай тихо намеква за контрол върху редкоземните метали – и въпреки това S&P 500 е на няколко процента от рекорда си. Всяка новина звучи като предупреждение, но всяко движение на графиката – като предизвикателство. Как е възможно пазар, потънал в политически шум, да се държи като в златна ера на растеж?

Отговорът, както често в края на циклите, не е в икономиката, а в психологията. След двугодишен ръст, захранен от AI еуфория, парични облекчения и корпоративни обратни изкупувания, пазарът се оказа в състояние на емоционален FOMO – страх да не изпуснеш следващия ръст. И този страх е по-силен от всички останали.

Инвеститорите не вярват напълно на политиката, но вярват на навика. Всеки спад през последните три години беше купуван. Всяка криза – тарифна, банкова, фискална – се оказа временна. Дори след първите дни на shutdown-а индексите паднаха с едва 2%, само за да бъдат изкупени обратно в рамките на седмица. Сякаш пазарът сам си повтаря старата мантра: „докато има ликвидност, няма риск“.

Но под тази увереност кипи напрежение. Редкоземните метали – най-скритата артерия на модерната икономика – се превърнаха в новия геополитически инструмент. Китай може да ги използва като натиск срещу американските технологии; Европа – като аргумент за индустриална независимост. В този фон акциите на миньорски и технологични компании скачат паралелно, което е икономическа абсурдност и психологическа закономерност: инвеститорите не искат истина, искат убежище в движението.

Исторически, моментите, в които пазарите растат въпреки лошите новини, често предхождат фазата на изчерпване. През 2018 г., малко преди дългия shutdown на Тръмп и последвалия срив, ситуацията беше почти идентична: рекордни върхове на индексите при политическа нестабилност и бавен растеж на печалбите. През 2021 г. след ковидната еуфория видяхме същото – оптимизмът оцеля по-дълго от реалността, докато пазарът не изчерпа самия себе си.

Днес аналогията се повтаря, но с нова форма: не паника, а безчувственост към риска. Вече няма „мечи“ и „бичи“ лагери – има само участници, които не искат да изпуснат ритъма. Ако AI, митата или редкоземните  доведат до ръст, те искат да са вътре. Ако не – поне да не са извън играта. Така пазарът се движи от страх от пропуск, не от надежда за растеж.

Фундаментално, логиката изглежда крехка. Доходността по облигациите е над 4%, правителството не работи, дефицитите растат, а корпоративните маржове в отделни сектори се свиват. И въпреки това пазарът расте, защото „все още няма катастрофа“. Това е най-опасното изречение във финансите – същото, което се произнасяше и през 2007 г., и през 2021 г. Всяка ера на изкуствена устойчивост приключва не когато няма купувачи, а когато купувачите започнат да се питат защо купуват.

Има и механични фактори. Алгоритмите и пасивните фондове следват приток, не перспектива. Докато има пари, индексите се движат по инерция. В същото време корпоративните програми продължават да „изкупуват слабостта“, а опциите, които предпазват от спад, са скъпи – знак, че инвеститорите се хеджират, но не излизат. Пазарът изглежда нервен, но дисциплиниран в своята ирационалност.

В подобни ситуации историята е строга. След периоди на „безстрашни върхове“ следват месеци на бавна корекция, не непременно катастрофа, а отрезвяване. Еуфорията не свършва с новина, а с тишина – когато няма нова причина да се купува. През това време пазарът започва да се движи странично, волатилността расте, а увереността се заменя с изчакване.

Днешният пазар напомня на играч, който знае, че стои твърде близо до ръба, но се надява, че музиката ще свири още малко. Shutdown-ът, митата, редкоземните – всичко това е фон, не сценарий. Истинският сюжет е психологически: страхът да не закъснееш за последния ръст.

Пазарите са огледало на човешкия навик да вярваме в продължения. Всеки възход се приема като първо действие на следващото. Никой не иска да вярва, че историята може да свърши без сигнал. Но тя винаги свършва така – тихо, с увереност, че този път е различно.

Когато пазарите растат въпреки всичко, те не изразяват сила, а самозаблуда. Това не е оптимизъм, а страх от липса на алтернатива. Истинският инвеститор разбира, че най-големият риск не е спадът, а навикът да вярваш, че спадът няма да дойде.

*Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.