Снимка: iStock

Войната между САЩ и Иран все повече придобива характеристиките на продължителен конфликт, в който нито една от страните разполага с реалистичен начин да постигне решителна военна победа. Това увеличава риска от повтарящи се периоди на ескалация, временни примирия и нови удари, които могат да запазят Близкия изток нестабилен за дълъг период.

Настоящата война е продължение на близо пет десетилетия враждебност между Вашингтон и Техеран. През юни 2025 г. американската операция Midnight Hammer нанесе сериозни поражения върху иранските съоръжения за обогатяване на уран. Президентът Доналд Тръмп тогава обяви ядрените способности на страната за практически унищожени.

Само осем месеца по-късно обаче САЩ отново влязоха във война. По-широката кампания Epic Fury, провеждана заедно с Израел, вече се е превърнала в конфликт, продължаващ почти шест месеца.

Основният проблем е разминаването между тактическите успехи и стратегическите цели.

САЩ могат да унищожават ракетни установки, командни центрове, производствени мощности и военна инфраструктура, но това не гарантира, че Техеран ще приеме американските политически условия. Иран от своя страна може да нанася значителни икономически и военни разходи, но няма способност да победи САЩ във военен конфликт.

Така и двете страни разполагат със стратегии, които могат да предотвратят поражение, но трудно могат да осигурят окончателна победа.

Историята предлага множество примери за подобни войни. Американското участие във Виетнам постепенно прераства в много по-дълъг конфликт от първоначално очакваното. В Ирак САЩ успяват бързо да свалят режима на Саддам Хюсеин през 2003 г., но последвалият бунт продължава почти десетилетие.

Иран също има опит с войни на изтощение. Осемгодишният конфликт с Ирак през 80-те години оформя значителна част от съвременната иранска военна доктрина - използване на евтини и асиметрични средства за налагане на високи разходи върху по-силен противник.

Точно този подход се вижда и сега.

Техеран използва дронове и балистични ракети срещу военни бази, енергийна инфраструктура и други цели в региона. Идеята не е да бъде постигната класическа военна победа, а постепенно да бъдат увеличавани финансовите, военните и политическите разходи за САЩ и техните съюзници.

Най-силният инструмент на Иран обаче се оказва Ормузкият проток.

Затварянето или ограничаването на движението през него позволява на Техеран да пренася конфликта директно върху световната икономика чрез петролния пазар. Това е лост, който американското военно превъзходство трудно може да неутрализира без допълнителна ескалация.

Продължителните войни обикновено не протичат с постоянна интензивност. След периоди на тежки бойни действия могат да последват паузи, преговори и временни примирия, които позволяват на двете страни да възстановят запасите и военния си капацитет.

Поради това едно бъдещо прекратяване на огъня не би означавало непременно край на конфликта.

При липса на политическо решение примирието може просто да се превърне в период за превъоръжаване преди следващата фаза на войната.

Допълнителен риск е постепенното разширяване на конфликта.

Иранските хуси вече атакуват корабоплаването в Червено море, а подкрепяни от Техеран милиции в Ирак нанасят удари срещу държави от Персийския залив. Има и данни за включване на регионални държави в отделни операции срещу Иран.

Така войната постепенно се разпространява извън директната конфронтация между Вашингтон и Техеран.

Целите на двете страни също затрудняват намирането на дипломатическо решение.

Американските позиции през конфликта се променят - от смяна на режима до унищожаване на ирански военни способности и гарантиране, че страната няма да притежава ядрено оръжие.

Целта на Иран е по-последователна - оцеляване на режима и създаване на достатъчно силно възпиране, което да намали вероятността от бъдещи атаки.

С времето икономическата цена също расте.

Иран е изправен пред тежки вътрешни проблеми и необходимост от възстановяване на разрушена инфраструктура. САЩ от своя страна използват скъпи далекобойни ракети и средства за противовъздушна отбрана, като запасите от част от предпочитаните боеприпаси намаляват.

Нарастват и политическите разходи за Вашингтон, включително вътрешната съпротива срещу продължаването на войната.

Въпреки това нито една от страните засега не изглежда близо до точката, в която ще бъде принудена да прекрати бойните действия поради изчерпване на ресурсите.

Най-вероятният сценарий според анализа е ново състояние на продължителен конфликт - периоди на ниска интензивност, прекъсвани от по-мащабни удари, нестабилни примирия и повтарящи се ограничения върху корабоплаването през Ормузкия проток.

Това би означавало трайна премия за геополитически риск при петрола, по-високи разходи за сигурност в региона и продължаваща несигурност за световната търговия.

Военната сила сама по себе си трудно може да прекъсне този цикъл.

Ако нито Вашингтон, нито Техеран могат да принудят другата страна да приеме условията им, в крайна сметка изходът ще трябва да бъде политически - чрез дипломация и взаимни отстъпки.

Докато това не се случи, вероятността войната просто да преминава от една фаза в друга остава висока.

*Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за търговия на финансовите пазари.