Снимка: iStock

Новият председател на Федералния резерв Кевин Уорш е изправен пред нарастващи въпроси около комуникацията на паричната политика и начина, по който централната банка възнамерява да оценява инфлацията. Според Бил Дъдли, бивш президент на Федералния резерв на Ню Йорк, проблемите не се ограничават до трудното начало на мандата, а могат да засегнат доверието към институцията.

Основната критика е, че Уорш все още не е обяснил достатъчно ясно как би променял лихвената политика при различни сценарии за инфлацията, икономическия растеж и пазара на труда.

Новият председател се опитва да намали зависимостта на финансовите пазари от предварителните сигнали на централната банка. Подходът предполага Федералният резерв да не подсказва месеци предварително какво ще направи с лихвените проценти, а решенията да зависят в по-голяма степен от постъпващите икономически данни.

Самото ограничаване на предварителните насоки не е непременно проблем. Опасността възниква, ако централната банка започне да разчита прекалено силно на финансовите пазари като източник на информация за правилната посока на политиката.

Ако пазарите се опитват да разберат какво мисли Федералният резерв, а Федералният резерв едновременно гледа движенията на пазарите, за да прецени какво да направи, може да се създаде кръгова зависимост.

Според Дъдли резултатът може да бъде повече несигурност, по-високи рискови премии и постепенно отслабване на доверието към централната банка.

Още по-сериозен въпрос възниква около инфлационната цел.

На пресконференцията си в края на юли Уорш остави отворена възможността Федералният резерв да преразгледа основния показател, чрез който измерва инфлацията.

В момента централната банка използва индекса на цените на личните потребителски разходи като основна мярка и има дългосрочна цел от 2%.

Уорш намекна, че след януари работни групи във Федералния резерв могат да предложат промени в стратегията.

Това предизвиква опасения, защото централната банка все още не е постигнала устойчиво настоящата си цел. Промяната на показателя преди достигане на 2% може да бъде интерпретирана от инвеститорите като преместване на целта в движение.

За институция, чиято ефективност в значителна степен зависи от доверието, подобно впечатление може да има реални последствия.

Ако домакинствата, компаниите и финансовите пазари започнат да вярват, че Федералният резерв е готов да променя начина, по който измерва инфлацията, когато настоящата цел се оказва трудна за постигане, инфлационните очаквания могат да станат по-нестабилни.

Точно тези очаквания са един от ключовите механизми в паричната политика.

Ако компаниите очакват по-висока инфлация, те могат по-лесно да увеличават цените. Ако работниците очакват по-висок ръст на разходите за живот, те могат да настояват за по-високи заплати.

Така очакванията могат частично да се превърнат в реалност.

Според критиката към Уорш липсва и достатъчно ясно обяснение как самият той разглежда причините за инфлацията.

Един от традиционните подходи е свързан с баланса между търсенето и предлагането в икономиката.

При прекалено силно търсене и ограничено предлагане на работна сила заплатите могат да се ускорят, потреблението да остане високо, а компаниите да получат повече възможности да увеличават цените.

Този модел е близък до традиционната връзка между пазара на труда и инфлацията.

Уорш обаче изглежда по-скептичен към идеята, че ниската безработица задължително трябва да води до по-силен ценови натиск. Той посочва, че ценовата стабилност и високата заетост не са непременно несъвместими.

Това само по себе си не представлява проблем, но според Дъдли председателят не е предложил достатъчно ясна алтернативна рамка.

Уорш изглежда отдава по-голямо значение на размера на баланса на Федералния резерв, паричното предлагане и ликвидността във финансовата система.

Последният доклад за паричната политика до Конгреса например обръща внимание на растежа на широкия паричен агрегат M2, макар самият документ да признава, че измерването на количеството пари в съвременната икономика е сложно.

Уорш също е допускал, че свиването на баланса на Федералния резерв може да създаде достатъчно ограничителен ефект, за да позволи на централната банка едновременно да понижи краткосрочните лихви.

Това би представлявало необичаен подход.

На практика Федералният резерв би намалявал част от притежаваните облигации и ликвидността в системата, докато паралелно прави цената на краткосрочното финансиране по-ниска.

Дъдли поставя под съмнение дали подобна комбинация действително би имала очаквания ефект.

В настоящата система на Федералния резерв банковите резерви остават в изобилие, а основният инструмент на паричната политика е краткосрочният лихвен процент.

При такава структура паричното предлагане до голяма степен се влияе от търсенето на кредит и общото състояние на икономиката, вместо само да определя тяхната посока.

Това означава, че по-малкият баланс на централната банка може да няма толкова силен ограничителен ефект върху икономиката, колкото предполага Уорш.

Спорът е важен, защото не става дума просто за академична дискусия.

Начинът, по който Федералният резерв разбира инфлацията, определя кога ще повишава или намалява лихвите, как ще управлява баланса си и как ще реагира на промени в пазара на труда.

Ако инвеститорите не разбират тази рамка, всяка нова статистика може да предизвиква по-големи движения на облигационните и валутните пазари.

Това вече се вижда в рязкото променяне на очакванията около следващите решения на централната банка.

Новата комуникационна стратегия на Уорш цели да намали зависимостта от предварително обещани действия и да върне фокуса към икономическите данни.

Но подобна система работи само ако пазарите разбират по какъв начин централната банка интерпретира тези данни.

Без ясна рамка силен доклад за заетостта например може да бъде разглеждан едновременно като аргумент за по-високи лихви заради риска от инфлация и като положителен знак за увеличаваща се производителност, който не изисква затягане.

Същият проблем важи за паричното предлагане и баланса.

Докато Федералният резерв не обясни каква тежест дава на всеки от тези фактори, пазарите трудно могат да изградят стабилни очаквания за бъдещата политика.

Това поставя под въпрос и доверието в целта за инфлацията.

Централната банка може да промени своята стратегия и показателите, които използва. Подобни прегледи са нормална част от работата на институцията.

Но моментът е критичен.

Ако методологията бъде променена, докато инфлацията остава над настоящата цел, инвеститорите могат да възприемат това не като техническо подобрение, а като опит за по-лесно изпълнение на мандата.

За Федералния резерв подобна загуба на доверие би била особено опасна.

Когато инфлационните очаквания са стабилни, централната банка може да постигне ценова стабилност с по-малки промени в лихвите.

Ако доверието бъде загубено, може да са необходими значително по-високи лихвени проценти, за да бъде постигнат същият резултат.

Това би увеличило риска от рецесия и би оскъпило кредитирането за домакинствата, компаниите и правителството.

Според Дъдли именно затова Уорш трябва да обясни по-ясно не само какво възнамерява да прави, но и икономическата логика зад бъдещите решения.

Въпросът не е централната банка отново да започне да обещава предварително конкретни движения на лихвите.

По-скоро инвеститорите трябва да разбират как Федералният резерв оценява взаимодействието между търсенето, предлагането, пазара на труда, паричното предлагане, баланса и инфлационните очаквания.

Докато тази рамка остава неясна, рискът е всяко ново изказване или икономически доклад да увеличава, вместо да намалява несигурността.

За Уорш това се превръща в един от най-важните тестове в началото на мандата му.

Проблемът вече не е само дали Федералният резерв ще повиши или намали лихвите на следващото заседание. По-важният въпрос е дали инвеститорите разбират принципите, по които новото ръководство ще взема решения.

Без подобна яснота доверието към централната банка може постепенно да отслабне, а това би направило борбата с инфлацията по-трудна независимо от конкретното ниво на лихвените проценти.

*Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за търговия на финансовите пазари.