Снимка: iStock

Предстоящата среща между Доналд Тръмп и Си Дзинпин в Пекин ще бъде наблюдавана като голямо дипломатическо събитие, но истинският ѝ залог е по-дълбок от комюникетата, търговските отстъпки и церемониалните жестове. Зад временната размразеност между Вашингтон и Пекин стои ускоряващо се стратегическо съперничество - в технологиите, суровините, Тайван, Тихия океан, Близкия изток и глобалната икономическа архитектура.

Срещите между лидери на велики сили рядко са само дипломатически протокол. Понякога те изглеждат като сцена за учтиви усмивки, подредени знамена и предварително договорени формулировки. В други случаи обаче зад публичната режисура се долавя напрежение, което може да определи посоката на международната система за години напред. Именно такава е рамката, в която Доналд Тръмп и Си Дзинпин се готвят да разговарят в Пекин.

На пръв поглед срещата ще бъде обсъждана през обичайните теми: търговски напрежения, мита, полупроводници, земеделски стоки, изкуствен интелект, Тайван и възможни сделки. Анализаторите ще търсят нюанси в езика, ще сравняват жестове, ще пресмятат кой е получил повече и кой е отстъпил по-малко. Но това е само видимата част на събитието. По-важният въпрос е друг: дали временната пауза между Съединените щати и Китай се използва за истинска стабилизация, или само за подготовка за следващия кръг на по-остро противопоставяне.

Съперничеството между Вашингтон и Пекин вече не е ограничено до търговския баланс или до митническите тарифи. То обхваща почти всички ключови полета на властта в съвременния свят. Китай оспорва американското технологично превъзходство, натрупва икономически инструменти за натиск, разширява военните си възможности в западната част на Тихия океан и търси начин да отслаби съюзническата мрежа на Съединените щати. В същото време Вашингтон се опитва да ограничи китайския достъп до критични технологии, да подсигури веригите за доставки и да запази военното равновесие около Тайван.

Политиката на Тръмп към Китай винаги е съдържала напрежение между две различни инстинктивни линии. Едната е ястребова — желание за натиск, сблъсък и ограничаване на китайската мощ. Другата е сделкаджийска — стремеж към голямо споразумение, което може да бъде представено като лична победа. Още по време на първия му мандат тези две линии се преплитаха и често си противоречаха. Вторият му мандат изглежда още по-непредсказуем.

Първоначалният подход на администрацията беше груб и високорисков. Вашингтон наложи изключително високи мита, убеден, че Китай е по-уязвим, защото изнася много повече за американския пазар, отколкото купува от него. Това смятане се оказа непълно. Съединените щати също се оказаха зависими от китайски стоки, компоненти и критични материали, за които няма лесни и бързи заместители. Китайският отговор чрез ответни мита и ограничения върху редки земни елементи показа, че Пекин вече разполага с много по-фин и опасен арсенал за икономически натиск.

Тъкмо редките земни елементи се превърнаха в символ на новата фаза на съперничеството. Дълго време Вашингтон разполагаше с по-прецизни инструменти — контрол върху износа, финансови ограничения, технологични бариери. Китай отговаряше по-грубо, чрез забрани, бойкоти и ограничаване на туризма. Сега тази асиметрия намалява. Пекин изгражда правна и административна рамка, чрез която може да отказва достъп до материали и компоненти, важни за автомобилната индустрия, отбраната, електрониката и зелените технологии.

Технологичната битка е още по-важна. Изкуственият интелект, полупроводниците, биотехнологиите, батериите и киберспособностите вече не са отделни индустриални сектори, а основа на бъдещата икономическа и военна мощ. Китай се стреми да превърне близката връзка между държавата, частния сектор и армията в системно предимство. Всяко технологично постижение може бързо да бъде разпространено в икономиката и използвано за военни цели.

Вашингтон все още има преднина в най-напредналите области, но тази преднина вече не изглежда недостижима. Ако китайските модели за изкуствен интелект изостават само с месеци, а не с години, стратегическата картина се променя. Същото важи и за киберпространството. Китай отдавна е обвиняван от Съединените щати в проникване в инфраструктура, кражба на данни и промишлен шпионаж. При по-мощни инструменти за изкуствен интелект тези действия могат да станат по-бързи, по-дълбоки и по-трудни за ограничаване.

Тайван остава най-опасната точка в цялото уравнение. В момента няма открита криза, но натискът се натрупва постоянно. Китай засилва военните учения, симулира блокади, използва кибератаки и информационни операции, а сивата зона около острова става все по-плътна. Целта не е непременно незабавно нахлуване. Много по-вероятна е стратегия на постепенно задушаване — политическо, психологическо, икономическо и военно — която да отслаби волята на тайванското общество за съпротива.

Си Дзинпин изглежда разбира времето като ресурс. За него срещата с Тръмп не е жест на доверие, а тактически инструмент. Тя може да забави нови американски ограничения, да насърчи американски компании да настояват за по-мек режим спрямо Китай, да внесе съмнения сред съюзниците на Вашингтон и да отвори пространство за сделки, които изглеждат изгодни в краткосрочен план, но променят баланса в дългосрочен.

Китайският лидер не говори за съперничеството със Съединените щати като за временен спор. В речите му често се появява език на историческа борба, опасни бури и обкръжение от страна на Запада. Това не е само пропагандна украса. Китай трупа храни, горива и суровини, модернизира армията си и подготвя страната за свят, в който сблъсъкът с Вашингтон може да стане по-остър. Дори ако пълното скъсване не е непосредствено, Пекин очевидно не го смята за далечна абстракция.

По-трудно е да се разбере каква е крайната стратегия на Тръмп. Възможно е той да използва дипломатическата пауза, за да печели време, докато Съединените щати укрепват веригите за доставки, засилват военното присъствие в Тихия океан и намаляват зависимостта си от Китай. Има аргументи в подкрепа на тази теза. Американското военно сътрудничество с Япония, Австралия и Филипините се задълбочава. Работи се по критични минерали, полупроводници и алтернативни производствени мрежи. Тайван получава сериозна военна подкрепа.

Съществува обаче и друг риск: Тръмп да приеме повърхностна търговска сделка като достатъчна победа, дори ако тя отслаби американските позиции по по-важни стратегически въпроси. Покупки на самолети, земеделски продукти или обещания за инвестиции могат да създадат впечатление за успех, но не решават въпроса за Тайван, технологичното превъзходство, военния баланс и икономическата принуда.

Войната в Персийския залив допълнително усложнява картината. От една страна, натискът върху Иран отслабва важен партньор на Китай в Близкия изток. От друга, конфликтът отклонява американски ресурси, внимание и боеприпаси от Тихия океан. Ако Съединените щати изразходват способности, които може да са нужни при бъдеща криза около Тайван, Пекин ще отчете това като стратегическо облекчение.

Не по-малко важна е ерозията на доверието между Съединените щати и Европа. За Вашингтон най-силният отговор срещу Китай би бил координиран фронт от демократични икономики, които заедно ограничават рисковите зависимости и защитават критични технологии. Ако този фронт се разпада заради едностранни решения, търговски спорове и недоверие към американското лидерство, Китай получава възможност да разделя и да печели време.

Срещата в Пекин ще има значение, но не непременно по начина, по който изглежда от телевизионните кадри. Възможно е тя да донесе временен спад на напрежението, няколко сделки и добре подбрани думи за сътрудничество. Това няма да промени основния факт: Съединените щати и Китай са в продължително съревнование за технологично, икономическо, военно и политическо влияние.

Си Дзинпин влиза в тази среща с по-ясно разбиране за дългата игра. Той търси време, лостове и разделения в противниковия лагер. Доналд Тръмп може също да се опитва да купи време, но неговата склонност към лични сделки и внезапни завои оставя съмнение дали Вашингтон ще използва паузата достатъчно дисциплинирано. В съперничество от такъв мащаб истинският победител рядко е този, който печели най-добрия банкет или най-звучното изречение в общото изявление. Победителят е този, който излиза от паузата по-силен, по-подготвен и с по-малко илюзии.

*Материалът е с аналитичен характер и не представлява инвестиционен съвет.