Снимка: iStock

Понякога най-силното послание на петролните пазари не идва от барелите, които се появяват или изчезват, а от онези, които умишлено остават неподвижни. Именно такъв е сигналът, който OPEC+ изпраща в края на януари, когато цената на суровия петрол се изкачи над 70 долара за барел, но производствената политика остана непроменена. Решението на ключовите членове – водени от Saudi Arabia и Russia – да потвърдят последния месец от тримесечната пауза в добива изглежда почти контраинтуитивно на фона на нарастващото геополитическо напрежение около Iran и твърдата реторика на Donald Trump. Но именно тази липса на реакция разкрива по-дълбоката логика на алианса.

Исторически OPEC+ рядко се поддава на ценови импулси, които не са подкрепени от реални прекъсвания на доставките. Покачването на котировките тази седмица бе по-скоро психологическо – продукт на страх и спекулация – отколкото отражение на физически недостиг. Това напомня 2012 г., когато иранските санкции създадоха ценови пикове, които бързо се изпариха, щом пазарът осъзна, че барелите продължават да текат. За OPEC+ урокът от онези години, както и от 2020 и 2022 г., е ясен: преждевременната реакция често струва повече от търпението.

Настоящата пауза в добива, договорена през ноември след опит за агресивно възстановяване на пазарния дял, е признание за по-широк цикъл. Сезонното отслабване на търсенето в началото на годината, комбинирано с нарастващо производство извън картела, създава среда, в която всяко допълнително увеличение би рискувало да върне пазара към усещането за пренасищане. Дори вътрешните сътресения – като проблемите с доставките в Казахстан – засега не са достатъчни, за да наклонят везните.

Зад този привиден стоицизъм обаче се крие напрежение. На теория алиансът разполага с около 1,2 млн. барела дневно, които могат да бъдат върнати на пазара след 2023 г., но практиката показва, че част от този капацитет е по-скоро номинален. Страни като Обединените арабски емирства настояват за възстановяване на добива, мотивирани от желанието да си върнат позиции, отстъпени на американския шистов сектор. В същото време прогнозите на International Energy Agency за рекорден глобален излишък, подкрепени от анализи на JPMorgan Chase & Co. и Morgan Stanley, подчертават колко крехък остава балансът.

Тук се появява и по-дълбокият финансов пласт. Миналогодишният спад от 18% в цените остави следи върху бюджетите на много членове на OPEC+, най-вече върху Саудитска Арабия, принудена да забави мащабни инфраструктурни проекти и да търси алтернативни източници на финансиране. Това прави всяко решение за увеличаване на добива не просто пазарен, а фискален и политически акт. В този смисъл настоящата пауза не е знак за увереност, а за предпазливост, граничеща с умора от непрекъснатото балансиране между приходи и стабилност.

Истинският тест предстои през март, когато паузата изтича и алиансът ще трябва да избере между продължаване на възстановяването на добива или ново ограничение. Дотогава пазарът ще остане в познатото междинно състояние – разкъсан между страховете от геополитически шок и трезвото осъзнаване, че светът все още плува в петрол. В такива моменти цената е по-малко огледало на реалността и повече отражение на колективната несигурност, която OPEC+ предпочита да наблюдава отстрани, вместо да се опитва да я управлява.

Материалът е с аналитичен характер и не представлява инвестиционен съвет.