Снимка: iStock

В свят, където вниманието е най-дефицитната стока, глобалният капитал се движи на вълни от еуфория, които често оставят след себе си не само технологичен прогрес, но и монументални гробища на провалени амбиции. Докато целият свят е вперил поглед в експоненциалните криви на Nvidia и OpenAI, един по-мрачен, но изключително поучителен сценарий се разиграва в периферията на инвестиционното съзнание. Историята на китайските електромобили — индустрия, която премина през фаза на хипер-насищане с над 500 компании, за да се свие до шепа оцелели гиганти и полета с изоставени чисто нови коли — днес служи като зловещо огледало за случващото се в сектора на изкуствения интелект. Въпросът вече не е дали технологията е революционна, а дали икономическият модел зад нея не е просто поредната форма на капиталово изгаряне, маскирано като иновация.

Вглеждайки се в структурата на данните, откриваме тревожна симетрия между двата сектора, която надхвърля повърхностните сравнения. През последното десетилетие Китай наля над 230 милиарда долара в своята EV индустрия, създавайки изкуствено търсене и предлагане, което пазарът не можеше да поеме органично. Днес AI секторът е изправен пред своя собствена „дупка“ от 600 милиарда долара — разликата между астрономическите разходи за инфраструктура и чипове и реалните, генерирани приходи. Това не е просто статистическо отклонение, а симптом на класически инвестиционен парадокс: изграждане на капацитет за бъдеще, което все още не е пристигнало, финансирано от капитал, който няма търпение да чака. Както хиляди електромобили в Ханджоу бяха регистрирани само за да се усвоят субсидии, така днес виждаме създаването на „зомби еднорози“ и стартъпи, които съществуват единствено благодарение на щедростта на рисковия капитал, без реален път към печалба.

Поставено в по-широк макро контекст, това движение е ехо на глобалната битка за ликвидност и господство. Китай използва държавни субсидии, за да форсира индустриална доминация; Силициевата долина използва балансите на технологичните гиганти (Big Tech) и евтиния достъп до облачни кредити, за да постигне същото. Резултатът обаче е идентичен: масивна неефективност при разпределението на капитала. Инвеститорите в момента се намират в състояние на когнитивен дисонанс, разкъсвани между страха да не изпуснат следващия интернет и реалността на свиващите се маржове. Ценовата война при AI моделите, където разходите за токен падат с 99% за една нощ, напомня зловещо на ценовите войни при китайските електромобили, които обезкървиха стотици производители. Когато цената на интелигентността клони към нула, защитните ровове на компаниите изчезват, превръщайки иновацията в стока за масова употреба, а бизнеса — в надпревара към дъното.

Ако върнем лентата назад, ще видим, че всяка технологична революция преминава през фазата на „Големия филтър“. При китайските електромобили това беше моментът, когато държавата спря кранчето на субсидиите, оставяйки пазара да реши кой ще оцелее — процес, който съкрати играчите от 500 до прогнозираните 15 жизнеспособни компании до 2030 година. В AI сектора сме свидетели на началото на този процес чрез феномена на „псевдо-придобиванията“. Гиганти като Microsoft и Amazon вече не купуват компаниите директно, за да избегнат регулаторен натиск; те наемат ключовия талант и лицензират технологията, оставяйки зад себе си „корпоративни черупки“ без стойност. Това е дигиталният еквивалент на изоставените фабрики — компании, които са технически живи, но оперативно мъртви.

Паралелно с това, физическите ограничения на дигиталния растеж започват да тежат със силата на гравитация. Докато при китайските коли проблемът беше зарядната инфраструктура, при AI това е енергията. Прогнозите за дефицит на електроенергия и мед до 2026 година подсказват, че много от планираните центрове за данни може да се превърнат в „блокирани активи“ — скъпи сгради, пълни с чипове, които няма какво да ги захрани. Това създава риск от формирането на „дигитални гробища“ от мъртъв код и изоставени модели, които ще бъдат изтрити или забравени, точно както ръждясващите коли в китайските полета. Разликата е, че дигиталният отпадък е невидим за окото, но също толкова токсичен за балансите на инвеститорите.

В крайна сметка, историята тук не е в това дали технологията работи, а в това кой плаща сметката за нейното внедряване. Изкуственият интелект, подобно на електромобилите, няма да бъде „изгубена иновация“ в смисъла на изчезване — той ще трансформира света. Но пътят към тази трансформация ще бъде осеян с труповете на компании, които са объркали хайпа с бизнес модел. Пазарът не търси съвършенство, а устойчивост, и в момента AI секторът предлага повече обещания, отколкото печалби. Предстои период на отрезвяване, в който капиталът ще спре да бъде гориво за експерименти и ще стане съдия на ефективността. Истинската стойност ще остане в ръцете на малцина, докато мнозинството ще се превърне в историческа бележка под линия в поредния цикъл на свръхинвестиране.

Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.