Снимка: iStock

Идеята, че икономическите интереси могат да бъдат хирургически отделени от геополитическите рискове, не е просто наивна стратегия от миналото десетилетие, а продължава да бъде фундаментална грешка в архитектурата на западните отношения с Китай. Това не е просто история за провала на британската „златна ера“ в дипломацията, а симптом на много по-дълбок когнитивен дисонанс, който владее западните пазари и правителства. Докато инвеститорите и политиците се опитват да поставят граници между „търговския партньор“ и „системния съперник“, реалността на ленинската партийна държава показва, че подобно разделение съществува само в съзнанието на западния наблюдател, но не и в оперативната логика на Пекин.

Анализът на Мартин Торли в книгата „All That Glistens“ идва в момент, когато глобалният цикъл на отношенията Изток-Запад навлиза във фаза на преосмисляне, разкривайки мрежа от зависимости, които дълго време оставаха скрити зад блясъка на капиталовите потоци. Данните и фактологията, разгледани чрез примери като ядрената централа Hinkley Point или експанзията на китайски капитали в лондонското Сити, не бива да се четат като изолирани бизнес казуси, а като части от мащабна стратегия на „Единния фронт“. Това е механизъм, при който привидно независими корпоративни и културни субекти функционират като проводници на държавна воля, създавайки среда, в която търговската рационалност е подчинена на политическата цел. В този контекст, опитът на Великобритания да превърне Лондон в център за търговия с юани или да привлече инвестиции в стратегическа инфраструктура, изглежда не като икономически прагматизъм, а като опасно подценяване на структурния риск.

Макроикономическата рамка на тези събития се разгръща на фона на свят, който все по-трудно поддържа илюзията за глобализация без граници. Докато централните банки и правителствата в Европа и САЩ се борят с инфлацията и търсят начини за реиндустриализация, наличието на играч като Китай, който оперира с дългосрочен хоризонт и единна командна верига, създава асиметрия. Западните демокрации, със своите отворени системи и донорски ориентирани политически култури, се оказват изключително податливи на влияние, което не разчита на пряка конфронтация, а на тихо проникване през корпоративни бордове и елитни кръгове. Това променя и самото определение за ликвидност – парите вече не са просто средство за размяна, а носят със себе си и „скрит данък“ под формата на политическа обвързаност.

Психологията на пазара в този момент е разкъсана между алчността за достъп до огромния китайски пазар и страха от невидимите нишки на контрол. Инвеститорите често проектират собствените си ценности върху китайските компании, допускайки, че субекти като Alibaba или China General Nuclear Power Corp. действат водени единствено от печалбата и пазарния дял. Тази проекция създава фалшиво усещане за сигурност, което обаче бързо се изпарява при сблъсък с реалността – както стана ясно при изчезването на Джак Ма или санкциите срещу технологичния сектор. Еуфорията от потенциалните сделки често заслепява пазарните участници за факта, че в една авторитарна система няма „частен сектор“ в западния смисъл на думата; има само активи, които могат да бъдат мобилизирани от държавата във всеки един момент.

Ситуацията напомня болезнено на енергийната зависимост на Европа от Русия преди 2022 година или на технологичния оптимизъм от началото на века, когато се смяташе, че интернет неизбежно ще демократизира света. И тогава, както и сега, предупредителните знаци бяха налични, но бяха игнорирани в името на икономическата ефективност и тримесечните отчети. Днешният опит на Великобритания, която премина от прегръдка към предпазливост, е исторически урок за това колко бързо „златните епохи“ могат да се превърнат в стратегически капани, когато фундаментът на партньорството е изграден върху неразбиране на отсрещната страна.

Историята тук не е фактът, че Китай използва икономиката за влияние, а че Западът продължава да се изненадва от това. Основната теза е, че Китай не е „делима“ същност, съставена от добри търговци и лоши политици; това е унитарен организъм, където всяка част – от университета до банката – е потенциален инструмент на държавната машина. Следователно, новият подход на лидери като Киър Стармър във Великобритания, или дори на новата администрация в Берлин, които се опитват да рекалибрират отношенията, трябва да стъпи на признанието, че рискът не е външен фактор, а е вграден в самата ДНК на тези взаимоотношения. Дори когато се говори за „огромен бизнес потенциал“, този потенциал върви в пакет с възможността за внезапна политическа инструментализация.

Пазарът и политическите елити навлизат в етап на болезнено отрезвяване, където цената на капитала вече трябва да включва и премия за геополитическа наивност. Предстоящите дипломатически ходове и посещения в Пекин ще бъдат тест не толкова за търговските умения на Запада, колкото за способността му да вижда реалността без филтъра на пожелателното мислене. Цикълът се завърта от безкритична интеграция към стратегическа дистанция, но инерцията на старите навици е силна. Пазарът няма нужда от перфектни данни — той търси ясна история. А историята днес е, че блясъкът на възможностите вече не може да скрие сянката на системния риск.

Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.