Снимка: iStock

Светът се събуди в понеделник с неочаквано лека усмивка. Акциите се изстреляха нагоре, петролът и медта подеха ритъма, а доларът леко отстъпи. Новината, че САЩ и Китай са „на прага на сделка“, бе достатъчна, за да подхрани глобалния оптимизъм – онзи вид моментна еуфория, която пазарите обожават, защото им дава чувство за ред в свят на несигурност. На фона на тази привидна хармония обаче стои нещо по-дълбоко: усещането, че геополитиката отново диктува пазарния цикъл, а не обратното.

Двудневните разговори в Малайзия, които завършиха с предварително споразумение по ключови теми като износните контроли, фентанила и корабните такси, поставиха сцената за срещата между Доналд Тръмп и Си Дзинпин по-късно тази седмица. Очакванията са за „сделка за деескалация“ – не решение, а прекъсване на напрежението, достатъчно дълго, за да може пазарите да отпразнуват победа, макар и временна. Този тип междинни мирни периоди са станали новата норма на международните отношения. Те не решават конфликтите, но ги превръщат в икономически цикли – купи при напрежение, продавай при мир.

Реакцията на пазарите беше незабавна. Индексите в Азия и Европа скочиха с между 1 и 2%, а суровините последваха. Медта, чийто символизъм е почти икономически поезия, се възстанови над 517 долара за тон – сигнал, че търговците усещат подем в индустриалното търсене. Петролът също се покачи, като инвеститорите преценяват, че облекчаването на напрежението между Вашингтон и Пекин може да доведе до по-устойчив растеж в Китай, а оттам – и до по-високо потребление на енергия. В този момент пазарът мисли просто: сделка = растеж, растеж = ликвидност.

Но светът не е толкова линеен. В същия ден, в който пазарите аплодираха бъдещия мир, два американски военни апарата – хеликоптер Sea Hawk и изтребител F/A-18 – паднаха в Южнокитайско море по време на рутинни операции. И макар екипажите да оцеляха, символът беше ясен: рискът никога не изчезва, той просто сменя формата си. Същото море, което през 2020 бе икономическа магистрала на глобализацията, днес е арена на нерви и демонстрация на сила. Пазарите може да се радват на новината за сделката, но реалността остава такава — балансът на силите между САЩ и Китай се е променил необратимо.

Вашингтон и Пекин вече не договарят условия на търговия, а нова архитектура на контрол. Рядкоземните елементи, които някога бяха само суровина за електрониката, днес са инструмент на геополитически натиск. Европейската комисия дори предупреди, че китайските ограничения за износ на редки метали „представляват значителен риск“ за индустрията на континента. Това изречение, сухо и бюрократично на повърхността, звучи като диагноза: Европа е в центъра на игра, която не контролира.

Докато Америка и Китай преначертават линиите на икономическата взаимозависимост, Европа изглежда като наблюдател. Пазарите на Стария континент се възползват от всяка вълна на оптимизъм, но нямат свой собствен наратив. Лондон и Франкфурт растат, защото Ню Йорк расте; Милано диша, защото Шанхай диша. В този смисъл европейските пазари са се превърнали в производна на глобалното настроение, а не в източник на него. Дори и политическите визити – като тази на британския канцлер в Саудитска Арабия – са повече жест на нужда, отколкото на влияние.

И докато Европа се опитва да намери глас, САЩ и Китай изграждат нова ос на прагматизъм. Тръмп и Си не търсят стратегическо сближаване, а взаимно удобен баланс. За Вашингтон това е начин да осигури краткосрочна стабилност преди изборната година и да даде въздух на пазарите. За Пекин – шанс да спечели време, докато се пренастройва вътрешната икономика. Китайските фабрики вече работят с по-ниска рентабилност, а кредитната експанзия не може да компенсира слабия потребител. Пазарът на имоти остава потиснат, а безработицата сред младите – висока. Сделката с Америка ще даде дъх, но не и решение.

От пазарна гледна точка обаче няма значение дали сделката е дълбока, достатъчно е да е видима. Капиталът се движи не по логика, а по сигнал. Всяка стъпка към стабилност се превръща в повод за нова вълна на апетит към риск. Фондовете за акции отчитат най-големия седмичен приток от началото на годината, а индексите на волатилност падат до нива, които напомнят за късното лято на 2019 г. – малко преди всичко да се промени. И това е същността на пазара днес: той не вярва, той рефлектира.

Историята може и да се повтаря, но този път контекстът е по-напрегнат. Две икономики, разделени от идеология и свързани от интерес, се опитват да поставят рамка на взаимна зависимост в свят, който се разпада на блокове. САЩ, Китай, Европа, Русия, Индия – всички говорят за „стабилност“, но имат предвид различни неща. За Америка това е доминация, за Китай – автономия, за Европа – оцеляване. И в тази триъгълна геометрия всеки нов търговски мир изглежда като междусезонна пауза, не като край на напрежението.

Пазарите празнуват. Акциите растат. Но тишината, която настъпва след новината, звучи странно кухо. Всички знаят, че тази сделка е временно примирие. Че всеки процент ръст днес ще трябва да се защитава утре в свят, в който икономическите блокове се превръщат в стени. И че в основата на новия подем стои не доверие, а умора от страха.

В този смисъл, ралито не е сигнал за завръщане на оптимизма, а за изчерпването на песимизма. Пазарите вече не вярват в мир, но купуват времето между войните. Това е новата реалност на 2025 г. – светът се разпада бавно, но капиталът все още танцува върху музиката на сделките.   

*Материалът е с аналитичен характери е не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.