Снимка: iStock

Доналд Тръмп отново насочи гнева си към европейските партньори на Съединените щати и този път поводът е войната с Иран. След като част от съюзниците са отказали да съдействат на американските военни действия, като не са разрешили използване на свои бази или въздушно пространство, а други са отказали участие в операции за гарантиране на свободата на корабоплаването в Ормузкия проток, докато напрежението не отслабне. На този фон от Белия дом отново прозвуча намекът, че Вашингтон може да постави под въпрос участието си в северноатлантическата система за сигурност.

Това е тема, която винаги предизвиква повече страх, отколкото яснота. Причината е проста: силата на съюза никога не е била само в текстовете на договора, а в безусловното убеждение, че при нападение срещу една държава останалите ще се намесят. Именно тази сигурност, а не само наличието на армии и техника, десетилетия наред държи потенциалните противници на разстояние. В момента, в който възникне съмнение дали най-мощната армия в света ще действа, се пропуква самата психологическа основа на възпирането.

Северноатлантическият съюз е създаден през 1949 година като отговор на съветската заплаха в следвоенна Европа. От първоначален договор между дванадесет държави той постепенно се превърна в най-важната система за колективна отбрана в евроатлантическото пространство. Неговата най-известна клауза е член пети, според който нападение срещу една държава се разглежда като нападение срещу всички. В политическото въображение този текст често звучи автоматично и безусловно, но на практика нещата са по-сложни. Съюзниците трябва да се съгласят, че е налице именно ситуация по член пети, а след това всяка държава определя каква помощ ще окаже. Тя може да бъде военна, но не е задължително да е еднаква по форма и мащаб.

Досега член пети е бил задействан само веднъж — след нападенията от 11 септември 2001 година срещу Световния търговски център и Пентагона. Тогава съюзът подкрепи Съединените щати, включително чрез въздушно наблюдение над американска територия. Този исторически пример дълго служеше като доказателство, че трансатлантическата солидарност е реална. Днес обаче въпросът звучи различно: ако утре бъде атакувана държава от източния фланг на Европа, сигурен ли е континентът, че американският президент ще реагира със същата политическа решимост?

От правна гледна точка възможностите на Тръмп не са неограничени. Според описаното от Bloomberg американски закон от 2023 година не позволява на президент еднолично да прекрати, суспендира или денонсира договора за членство на Съединените щати в северноатлантическия съюз. За подобна стъпка е необходимо или одобрение от две трети от Сената на Съединените щати, или нов закон, приет от Конгреса. Политическата реалност във Вашингтон прави и двата варианта трудно постижими, тъй като сред републиканците има достатъчно влиятелни фигури, които не желаят откъсване от съюза и вероятно биха се обединили с демократите, за да блокират подобен ход.

Юридическата бариера обаче не решава основния проблем. Дори без формално напускане, американският президент разполага с достатъчно инструменти, за да отслаби съюза отвътре. Той може да изтегли дипломатически и военен персонал от щабовете, да ограничи участие в съвместни учения, да забави обмена на разузнавателна информация, да намали доброволните вноски или да свие военното присъствие на Съединените щати в Европа. Според публикацията става дума за около 100 хиляди американски военнослужещи на европейския континент. Самото намаляване на това присъствие би било силен политически сигнал, дори ако формално договорът остане непокътнат.

Още по-тревожна е възможността Белият дом да започне да дели съюзниците на заслужаващи и незаслужаващи защита. Тръмп от години представя европейските държави като пасивни потребители на американска сигурност, които харчат твърде малко за собствената си отбрана и разчитат, че Вашингтон така или иначе ще ги спаси в криза. Тази линия не е нова, но новото е, че вече не звучи само като политически натиск за повече разходи, а като възможно оправдание за селективна защита. Ако такава логика бъде приложена, цялата идея за колективна сигурност се подменя от система на условни гаранции.

Поводът за сегашното изостряне е отказът на някои европейски държави да съдействат на американските операции срещу Иран. Според Bloomberg Италия е отказала на американски самолети достъп до една от своите бази, тъй като искането за бойно използване е било направено в движение и не е оставило време за необходимото парламентарно обсъждане. Испания е затворила въздушното си пространство за американски полети, свързани с операцията, след като е преценила, че войната на Съединените щати и Израел срещу Иран противоречи на международното право. Великобритания също не е позволила нейни бази да бъдат използвани като изходна точка за първите удари, а министър-председателят Киър Стармър е заявил, че няма да обвързва британски военнослужещи с действие, което смята за незаконно.

Тук се крие и важната юридическа тънкост. Съюзниците не са длъжни автоматично и безусловно да предоставят свои бази за американски операции извън пряката отбрана на Европа. Подобни решения се уреждат чрез двустранни споразумения, национално законодателство и международноправни ограничения. Тоест отказът на отделни държави не представлява непременно нарушение на съюзнически задължения. Но политическият ефект е друг: Вашингтон го възприема като нежелание да се сподели рискът, а европейските столици го представят като отказ да бъдат въвлечени в конфликт без ясно правно основание.

Залогът за Европа е особено висок, защото всичко това се случва в момент, когато Русия продължава войната в Украйна, а западните разузнавателни служби предупреждават, че Москва може в идните години да тества отбраната на най-уязвимите точки по източния фланг. Литва, Латвия и Естония отдавна знаят, че тяхната сигурност зависи не само от собствените им армии, но и от пълната убеденост на Кремъл, че атака срещу тях ще доведе до незабавен и общ отговор. Ако в тази убеденост се появи дори малка пукнатина, рискът расте.

Европейските лидери вече са в неудобна позиция. От една страна, те са раздразнени от липсата на предварително съгласуване, преди Съединените щати да се насочат към война с Иран, при положение че икономическите последици от по-високите енергийни цени ще бъдат понесени в голяма степен именно от Европа. От друга страна, колкото по-остро критикуват Вашингтон, толкова по-голям става рискът американската администрация да намали и без това ограничената си помощ за Украйна или да свие още повече ангажимента си към северноатлантическата отбрана.

Военното превъоръжаване на Европа напредва, но бавно. По-високите разходи за отбрана няма да се превърнат за една нощ в пълноценна стратегическа самостоятелност. Континентът все още не може лесно да замести американската координация при широкомащабен конфликт, нито американските възможности за наблюдение, разузнаване и бързо развръщане. Част от новите средства така или иначе ще трябва да отидат за запълване на празнината, оставена от свиването на американската подкрепа за Украйна. Затова тревогата в европейските столици не е абстрактна. Тя е свързана със съвсем конкретен въпрос: какво става, ако съюзът остане на хартия, но политическата воля на най-силния му член започне да се изпарява.

Така най-точният отговор на въпроса дали Доналд Тръмп може да извади Съединените щати от северноатлантическия съюз е двоен. Пряко и еднолично - не толкова лесно, колкото внушава политическата реторика. Косвено и на практика - достатъчно, за да отслаби съюза, да подкопае доверието и да направи Европа по-несигурна още преди да е настъпила истинска криза. Понякога една система не се разрушава с гръмък акт, а с постепенното изчезване на увереността, че ще действа, когато настъпи моментът на изпитание.

*Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за търговия на финансовите пазари.