Снимка: iStock

Раздразнението на Доналд Тръмп по адрес на Иран вече не изглежда като обичайна реторична ескалация, а като симптом на по-дълбок проблем, който се разгръща в самото сърце на неговото президентство. Публичните му изявления през последните дни, включително откритото настояване съюзниците сами да се погрижат за енергийната си сигурност, очертават нарастващо нетърпение към война, която навлиза във втория си месец без убедителен завършек и без ясно очертана стратегия за излизане.

Според информацията в текста президентът е споделял в частни разговори, че е недоволен от поведението на съюзниците в НАТО и извън него. В представите на Белия дом част от партньорите на Съединените щати не правят достатъчно, за да помогнат за постигането на решителен край на конфликта. Това раздразнение вече не остава зад стените на президентската резиденция. То се пренася в публичното пространство с характерната за Тръмп прямота и с език, който едновременно предупреждава и дистанцира.

Най-ясният знак за това дойде с посланието му към партньорите, че трябва да започнат да се учат да се защитават сами и да осигуряват собствения си петрол. Зад този тон не стои само политическо раздразнение. Стои и нарастващо усещане, че Вашингтон е затънал в операция, чиито военни цели може да са били формулирани гръмко, но политическото им изпълнение изглежда все по-несигурно. Войната, започната съвместно с Израел, вече не е изцяло под контрола на американския президент. Именно това превръща конфликта от демонстрация на сила в риск за самия него.

В центъра на кризата стои Ормузкият проток, артерия, през която преминава приблизително една пета от световните морски доставки на петрол. Иранските действия около този жизненоважен маршрут предизвикаха рязка реакция на енергийните пазари. Цената на Brent е скочила с около 60 процента през март, а бензинът в Съединените щати е преминал прага от 4 долара за галон за първи път от 2022 година. Тези числа са повече от икономическа статистика. Те са политически сигнал. Всяко поскъпване на горивата се превръща в директно послание към американския избирател, че цената на външната политика вече се плаща на вътрешния пазар.

Тъкмо тук тревогата на Белия дом изглежда най-осезаема. Според изложеното основната тежест върху администрацията не е само стратегическата неяснота на войната, а икономическата болка, която тя причинява. Републиканската партия е изправена пред междинни избори през ноември и опасността да загуби контрола върху Конгреса вече не е абстрактна. Когато цените на енергията растат, а военната операция не предлага ясен край, всяка следваща седмица на бойни действия започва да работи срещу управляващите.

Белият дом се опитва да удържи този натиск чрез двойна линия на поведение. От една страна, администрацията продължава да представя Operation Epic Fury като необходим и успешен отговор на иранската заплаха. От друга, започва внимателно да подготвя почвата за по-гъвкаво тълкуване на победата. Показателно е, че според текста президентският екип вече допуска възможността пълното отваряне на Ормузкия проток да не бъде задължително предварително условие за край на войната. Това е съществена промяна в акцента. Когато едно военно начинание започне да променя собствените си критерии за успех, това обикновено означава, че търси политически приемлив изход, а не пълно стратегическо решение.

Подобен подход може и да успокои част от инвеститорите в краткосрочен план. Пазарите реагираха положително на съобщенията, че иранският президент е изразил готовност войната да приключи. S&P 500 Index разшири ръста си и в един момент отчете най-силното вътрешнодневно покачване от май насам. Но това пазарно облекчение има крехка основа. Ако статутът на Ормузкия проток остане неуреден, а Техеран продължи да настоява за суверенитет върху водния път като част от евентуално споразумение, тогава причината за сътресенията няма да бъде премахната, а само временно прикрита.

Именно затова в думите на Тръмп се чува едновременно гняв и опит за прехвърляне на тежестта. Президентът очевидно иска да внуши, че Съединените щати вече са нанесли достатъчно сериозен удар на Иран и че държавите, които най-силно зависят от този маршрут, трябва да поемат по-голям дял от усилието. Това е послание, насочено както навън, така и навътре. Към съюзниците то казва: не разчитайте безусловно на Вашингтон. Към американската публика то подсказва: ние не сме длъжни да носим цялата цена на чужда зависимост от близкоизточния петрол.

Проблемът е, че подобна позиция съдържа и стратегическо признание. Ако американските военни операции срещу Иран приключат, а отговорността за Ормузкия проток бъде прехвърлена на отделна коалиционна морска мисия, Вашингтон неизбежно ще изгуби част от натиска, който днес упражнява върху Техеран. Европейските и заливните партньори, доколкото са склонни да участват, изглеждат заинтересовани главно от по-тясна задача: осигуряване на корабоплаването, а не от по-широката американска цел за разрушаване на ирански военни способности и стратегическа инфраструктура. Това означава, че общият фронт срещу Иран може да се окаже далеч по-ограничен от амбициите, с които войната беше започната.

ОАЕ засега е единствената арабска държава от Персийския залив, заявила готовност да се включи в морски сили за отваряне на протока или за ескорт на кораби. Бахрейн работи по проекторезолюция, която да осигури мандат за подобна задача. Това са важни, но недостатъчни стъпки за мащаба на кризата. Те показват желание за ограничено действие, не за широк съвместен военен ангажимент.

На този фон различните гласове в американската администрация звучат внимателно синхронизирано, но не и напълно убедително. Пийт Хегсет подчертава, че отварянето на протока не е само американски проблем. Карълайн Левит говори за усилия в тази посока, но не го определя като основна военна цел. Марко Рубио прави разграничение между стратегическите цели на войната и последващия контрол върху корабоплаването. Всички тези изказвания очертават една и съща посока: Белият дом се стреми да запази правото си да обяви успех дори и при непълно решен проблем.

Тази промяна в тона е особено показателна, защото идва след безпрецедентно струпване на американски военни сили в региона преди войната. Самолети, ударни групи със самолетоносачи и масирано военно присъствие не успяха да принудят Иран да отстъпи по ключови въпроси като ракетната програма и подкрепата за регионални съюзнически формирования. Оттук нататък всеки нов ден на конфликта задълбочава контраста между първоначалната демонстрация на мощ и сегашното търсене на по-скромен, но политически продаваем финал.

Най-голямата трудност за Тръмп обаче не е само военна и не е само дипломатическа. Тя е свързана с разминаването между предизборния образ, който сам изгради, и реалността, в която се оказа. Президент, който обещаваше да не започва нови войни, сега търси начин да приключи конфликт, започнат под негово ръководство, при това без да изглежда, че отстъпва. Това е сложен баланс между сила, престиж и вътрешнополитическо оцеляване.

Ако Белият дом успее да наложи разказ за постигнати ключови цели и за справедливо прехвърляне на част от тежестта към съюзниците, Тръмп може да излезе от кризата с ограничени щети. Ако обаче Ормузкият проток остане символ на незавършената война, а енергийните пазари продължат да наказват света за тази неяснота, тогава раздразнението във Вашингтон ще бъде запомнено не като твърдост, а като ранно признание, че стратегията се е сблъскала с границите на собствената си сила.

В този смисъл войната с Иран вече не се измерва само с въздушни удари, разрушена инфраструктура и дипломатически сигнали. Тя се измерва и с доверието на пазарите, със страха на избирателите, с нервността на съюзниците и с въпроса дали една свръхсила може да наложи волята си, когато цената на конфликта започне да надхвърля ползата от него. Засега отговорът остава отворен, а това е най-неприятният възможен сценарий за президент, който винаги е предпочитал бързите и безусловни победи.

*Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за търговия на финансовите пазари.