Снимка: iStock

Уорън Бъфет прекара повече от шест десетилетия в изграждането на Berkshire Hathaway и през по-голямата част от този период остана един от най-последователните оптимисти за американската икономика. Той преживя инфлацията от 70-те години, срива от 1987 г., технологичния балон, глобалната финансова криза и пандемията, без да превърне песимизма за Америка в инвестиционна стратегия. Затова едно от последните му големи предупреждения като ръководител на Berkshire заслужава повече внимание от обичайните апокалиптични прогнози за края на долара.

На годишната среща на Berkshire Hathaway през май 2025 г. Бъфет каза, че компанията не би искала да притежава активи във валута, която смята, че „наистина отива по дяволите“. След това насочи разговора конкретно към американската валута и към естествения политически стимул правителствата постепенно да обезценяват парите. Още по-категоричен беше по отношение на причината: „Фискалната политика е това, което ме плаши в Съединените щати.“

Това не беше прогноза за срив на долара. Не беше и призив инвеститорите да продават американските си активи. Всъщност подобно тълкуване би противоречало на почти цялата инвестиционна философия на Бъфет. Предупреждението беше много по-структурно: когато една държава системно харчи повече, отколкото събира, а политическата система няма достатъчно силни стимули да прекъсне този процес, в дългосрочен план част от корекцията може да премине през покупателната способност на самите пари.

Година и половина по-късно числата правят този аргумент още по-интересен.

$40 трилиона вече не са хипотеза

Американският държавен дълг вече премина границата от $40 трилиона. Reuters съобщи в началото на септември, че тази стойност е достигната на фона на продължаващи големи бюджетни дефицити и по-високи разходи по обслужването на дълга. Данните, базирани на Treasury Fiscal Data, показват около $40,1 трилиона общ федерален дълг към 17 септември, от които приблизително $32,4 трилиона са дълг, държан от обществеността и инвеститорите.

Самото число от $40 трилиона обаче не е най-важният показател. Държава като САЩ не функционира като домакинство и абсолютният размер на задълженията няма особен смисъл без икономиката, данъчната база, валутата, матуритетната структура и цената на финансирането.

По-притеснителна е динамиката.

Congressional Budget Office оценява бюджетния дефицит през първите 11 месеца на фискалната 2026 г. на приблизително $2 трилиона. Това е почти същият номинален дефицит като през същия период година по-рано, въпреки че американската икономика не се намира в класическа дълбока рецесия, която би оправдала извънредно фискално стимулиране.

Точно тук се намира същината на предупреждението на Бъфет.

Проблемът не е, че Америка има дълг. Съвременната американска финансова система е изградена върху Treasury пазара и държавните облигации изпълняват фундаментална функция в глобалната финансова архитектура. Проблемът започва, когато големите дефицити престанат да бъдат антицикличен инструмент и постепенно се превърнат в нормалното състояние на публичните финанси.

Тогава всяка следваща криза започва от по-висока база.

Истинският риск е цената на дълга

В продължение на години огромното увеличение на американския дълг беше сравнително лесно за понасяне по една проста причина: парите бяха евтини.

Когато лихвените проценти са близо до нулата, държавата може да увеличава номиналния си дълг значително, без разходите за неговото обслужване да растат със същата скорост. Тази среда вече не съществува.

Данните на Joint Economic Committee показват, че средната лихва по пазарно търгуемия американски държавен дълг през август 2026 г. е около 3,48%, в сравнение с едва 1,46% пет години по-рано. Само за последната година общият държавен дълг се е увеличил с приблизително $2,67 трилиона.

Това създава неприятна аритметика. Стар дълг с ниска доходност постепенно достига падеж и трябва да бъде рефинансиран при по-високи лихви. Следователно разходите по обслужването могат да продължат да нарастват дори ако Федералният резерв в определен момент започне да намалява краткосрочните ставки.

Така се появява една от най-важните обратни връзки във финансовата система:

повече дълг → повече лихвени разходи → по-голям бюджетен дефицит → необходимост от още дълг.

Това не означава автоматично дългова криза. САЩ имат едно огромно предимство, което почти никоя друга държава няма: заемат в собствената си валута, а тази валута остава централна за международната финансова система.

Но точно това предимство може да създаде политическото изкушение, за което предупреждава Бъфет.

Америка притежава най-голямата кредитна карта в света

Доларът не е просто национална валута. Той е част от инфраструктурата на глобалната икономика.

Търговията, суровините, международното кредитиране, валутните резерви и огромна част от финансовите транзакции продължават да зависят от него. Няма очевидна валута, която в краткосрочен план да може да предложи едновременно размера, ликвидността, капиталовите пазари и институционалната инфраструктура на доларовата система.

Това е причината тезата за внезапния „край на долара“ да се повтаря от десетилетия и досега многократно да се оказва преждевременна.

Но резервната валута не е същото като валута с постоянна покупателна способност.

Това разграничение е ключово за разбирането на Бъфет. Доларът може да остане доминиращата световна резервна валута и едновременно с това постепенно да губи реална стойност. Всъщност тези две твърдения изобщо не си противоречат.

Самият Бъфет го формулира по-просто: естествената тенденция на правителствата е с времето да правят валутата по-малко ценна.

И това променя въпроса за инвеститорите. Вместо „ще се срине ли доларът?“ по-полезният въпрос е: какво се случва с реалната стойност на капитала при десетилетие на големи дефицити, високи дългове и политическа толерантност към инфлацията?

Инфлацията е тихата форма на корекция

Правителството има ограничен набор от начини да стабилизира прекомерна дългова траектория. Може да намали разходите. Може да увеличи данъците. Икономиката може да расте достатъчно бързо, така че дългът постепенно да намалява спрямо БВП. Или част от реалната стойност на задълженията може да бъде ерозирана чрез инфлация.

Последният вариант е политически интересен именно защото не изглежда като данък.

Номинално притежателят на $100 продължава да има $100. Това, което се променя, е количеството стоки и услуги, което тези пари могат да купят.

Затова обезценяването на валутата не трябва непременно да изглежда като драматичен валутен срив. При достатъчно дълъг период дори умерена инфлация има огромен кумулативен ефект.

При средна инфлация от 3% покупателната способност на парите намалява приблизително наполовина за около 24 години. При 4% това става за приблизително 18 години.

Това е далеч по-малко драматично от заглавие за „края на долара“, но за дългосрочния инвеститор може да бъде много по-важно.

Парадоксът: Бъфет предупреждава за долара, но не бяга от Америка

И тук се появява най-интересната част от историята.

Ако Бъфет действително очакваше непосредствен колапс на американската валута, логичната реакция би била Berkshire да избягва американските активи. Това очевидно не е философията, върху която е изградена компанията.

Причината е разликата между пари и продуктивни активи.

Акцията не е просто доларово число в брокерската сметка. Зад нея стои бизнес, който притежава активи, продава продукти и услуги, определя цени и генерира парични потоци. Ако номиналното ценово равнище в икономиката се покачва, качествените компании поне частично могат да прехвърлят инфлацията към своите клиенти.

Не всяка компания може да го направи. Бизнес с високи капиталови нужди, слаб баланс и ниска ценова сила може да пострада тежко от инфлация. Компания със силна марка, висока възвръщаемост на капитала, ниска необходимост от допълнителен капитал и способност да увеличава цените е съвсем различен актив.

Това обяснява защо защитата от обезценяване на парите не означава непременно бягство от фондовия пазар.

Япония показва другата страна на стратегията

Има и още един интересен детайл в думите на Бъфет.

Berkshire изгради големи позиции в пет японски търговски компании и финансира част от експозицията чрез задължения в йени. На срещата през 2025 г. Бъфет обясни, че компанията е комфортна както със самите японски бизнеси, така и с валутата, а заемането в йени създава допълнителна възможност. Berkshire разглежда тези инвестиции с хоризонт от десетилетия.

Това е далеч по-интересно от елементарната идея „продай долара“.

Компанията притежава реални бизнеси в друга икономика и едновременно финансира експозицията в същата валута. Така активът и част от пасива естествено се съчетават.

Бъфет дори напомни, че Berkshire в миналото е имала голяма позиция срещу долара чрез кошница от други валути и е спечелила няколко милиарда долара, макар подобни валутни сделки да са изключително редки за компанията. Той не изключи възможността определени обстоятелства в САЩ някога отново да направят значителното притежание на други валути разумно.

Това не е прогноза. Но е признание, че валутният риск съществува дори за инвеститор, който остава фундаментално оптимистичен за Америка.

Златото влиза в разговора, но не дава безплатна защита

Когато страхът е от обезценяване на фиатните пари, естествено се появява златото. То няма кредитен риск, не е задължение на правителство и предлагането му не може да бъде увеличено с политическо решение.

Но златото също не е съвършен хедж.

То не генерира печалба или паричен поток, може да преминава през дълги периоди на слаба реална доходност и цената му зависи от реалните лихви, долара, централните банки и инвестиционното търсене. След силно поскъпване дори добрият структурен аргумент може вече частично да присъства в цената.

Същият принцип важи за недвижимите имоти, суровините, Bitcoin или активите в други валути. Всеки от тях заменя един риск с друг.

Затова най-важното в предупреждението на Бъфет не е търсенето на един магически актив, който „спасява“ инвеститора от долара.

Такъв актив няма.

Истинският риск може да е скрит в номиналната доходност

За инвеститорите това води до по-дълбок извод.

В продължение на десетилетия основният въпрос беше колко ще донесе дадена инвестиция. При режим на фискално господство все по-важен става вторият въпрос: в какви пари ще бъде измерена тази доходност и каква покупателна способност ще имат тези пари?

Инвестиция, която носи 5% годишно при 2% инфлация, създава съвсем различен реален резултат от инвестиция с 5% номинална доходност при 4% инфлация. Номинално резултатът е еднакъв. Икономически не е.

Това е и по-смисленият начин да се прочете предупреждението на Бъфет.

Той не казва, че утре доларът ще престане да бъде резервната валута. Не казва американските акции да бъдат продадени. Не посочва златото, Bitcoin или еврото като универсално спасение.

Предупреждението е за нещо по-бавно и следователно по-лесно за пренебрегване: държава, която може да заема в собствената си глобална резервна валута, има огромна финансова привилегия, но тази привилегия не отменя законите на фискалната аритметика.

При дълг над $40 трилиона, приблизително $2 трилиона дефицит само за първите 11 месеца на фискалната година и значително по-висока цена на финансирането спрямо преди пет години, този въпрос вече не е теоретичен.

И може би точно затова последното голямо предупреждение на Бъфет е толкова характерно за неговия начин на мислене. Рискът, който си струва да наблюдаваме, невинаги е този, който може да предизвика срив утре. Понякога е този, който бавно променя стойността на всичко, което притежаваме.

Материалът е с аналитичен и образователен характер и не представлява препоръка за покупка или продажба на финансови инструменти.