Снимка: iStock

Над 35 енергийни компании отчитат покупки на акции от свои вътрешни лица за около 55 млн. долара през последните месеци. Сигналът заслужава внимание не защото мениджърите непременно знаят накъде ще тръгне петролът, а защото купуват в момент, когато най-очевидният сценарий за сектора изглежда точно обратният.

На пръв поглед инвестиционната логика при петрола в момента изглежда сравнително проста. Войната с Иран вкара сериозна геополитическа премия в цената на суровината, конфликтът повиши риска за доставките от Близкия изток, а всяка реална перспектива за прекратяване на военните действия би трябвало да извади част от тази премия почти веднага. Ако това се случи, натискът логично ще се прехвърли и върху енергийните акции. Само че хората, които управляват част от тези компании и познават икономиката им отвътре, правят нещо различно. През последните няколко месеца вътрешни лица в повече от 35 енергийни дружества са вложили около 55 млн. долара в собствените си акции. Сред по-големите сделки са покупки за над 1,5 млн. долара от ръководители на Matador Resources, 1,6 млн. долара от директор във Vitesse Energy и около 1,3 млн. долара от главния изпълнителен директор на HF Sinclair.

Тези покупки сами по себе си не доказват, че петролът ще продължи нагоре. Инсайдърите грешат, понякога купуват прекалено рано, а директор, придобил акции на собствената си компания, не разполага с магическа информация за бъдещата цена на Brent или WTI. Сигналът става по-интересен заради неговата широчина. Не става дума за единичен главен изпълнителен директор, решил да демонстрира доверие пред пазара, а за покупки в десетки компании. Има и друга особеност: активността е концентрирана повече сред малките и средните енергийни дружества, отколкото при гиганти като ExxonMobil и Chevron. Това насочва към различна теза. Вътрешните лица може би не залагат толкова на още един военен скок на петрола, колкото на това, че пазарът продължава да оценява техните компании според стар енергиен режим.

Въпросът вече не е само колко ще струва барелът

В продължение на години инвеститорите свикнаха с идеята, че геополитическите скокове на петрола са временни. Напрежението се появява, цената се изстрелва, доставките се пренареждат и след известно време суровината се връща към предишния диапазон. Сегашният цикъл може да се окаже по-различен. Причината е, че войната не просто прекъсва временно част от нормалното функциониране на енергийния пазар. Тя променя начина, по който правителства, търговци и големи потребители мислят за сигурността на доставките.

Роб Тъмел от Tortoise Energy Fund например допуска, че дори след края на конфликта новото равновесно ниво за американския WTI може да бъде около 75 долара за барел, приблизително 10 долара над предвоенните равнища. Аргументът му не е, че войната ще продължи безкрайно, а че геополитическият риск вече трудно може да бъде оценяван на нула. Към него се добавя необходимостта държавите отново да натрупват запаси. Международната агенция по енергетика също е изместила очакванията си за нормализиране на енергийните потоци от Близкия изток към 2027 г. При подобен сценарий 75 долара не са кризисна цена, но са напълно достатъчни много производители да генерират добра възвръщаемост на капитала.

Това променя сметката. За печалбите на една петролна компания няма значение дали барелът е достигнал 120 долара за няколко седмици, ако след това се върне на 50. Много по-важно е къде се установява средната цена през следващите няколко години. Ако старият пазар е бил изграден около очакване за петрол между 55 и 65 долара, а новият постепенно започне да приема 70-80 долара като нормален диапазон, стойността на бъдещите парични потоци се променя значително, без да е необходим нов петролен шок.

Краткосрочно рискът остава двустранен. При продължителна ескалация WTI би могъл отново да стигне 120-130 долара, нива, наблюдавани в началната фаза на войната между Русия и Украйна. Подобно движение би било силно за производителите, но вече би създало друг проблем: разрушаване на търсенето, нов инфлационен натиск и по-трудна среда за централните банки. Секторът няма нужда от такъв сценарий, за да работи инвестиционната теза. Всъщност по-здравословният вариант за компаниите би бил далеч по-скучен: умерено висока и сравнително устойчива цена, при която свободният паричен поток остава силен, без световната икономика да бъде тласната към рецесия.

Войната може да приключи, но енергийната сигурност остава

Има и по-дълбока промяна, която цената на барела не улавя напълно. След десетилетия, през които ефективността и ниската себестойност доминираха решенията за енергийни доставки, сигурността отново има собствена икономическа стойност. Ако значителна част от световния петрол преминава през регион, който може периодично да се превръща във военна зона, правителствата и компаниите започват да плащат за алтернативи. Това означава повече производство извън Близкия изток, повече инфраструктура, по-големи стратегически резерви и вероятно капиталови разходи в проекти, които преди няколко години не изглеждаха достатъчно привлекателни.

Тази промяна вече се вижда при офшорния добив. Северно море, Бразилия, САЩ и други региони придобиват ново значение не защото петролът там внезапно е станал по-евтин, а защото географската диверсификация на доставките вече струва повече. Компании, обслужващи дълбоководни находища, могат да се окажат косвени печеливши от тази тенденция. В материала се посочва Tetra Technologies, която доставя специализирани течности за дълбоководни проекти и отчита ускоряване на договорите след началото на войната. Подобна логика стои и зад нарастващия интерес към канадския нефт и газ: политически стабилният производител получава премия, когато рискът в традиционните центрове на предлагането се увеличава.

Тук се крие вероятно най-важната разлика между краткосрочната и структурната теза. Мирно споразумение може да свали петрола за дни. То обаче няма да накара европейските и азиатските потребители да забравят колко уязвими са доставките им. Няма да премахне необходимостта от резервен производствен капацитет и няма автоматично да спре вече одобрени инфраструктурни проекти. Капиталовите цикли в енергетиката се измерват с години, понякога с десетилетия. След като компаниите веднъж променят политиката си за сигурност на доставките, връщането назад става много по-бавно от движението на фючърсната цена.

Природният газ е добър пример. В Европа и Азия цените наскоро са били около 27 долара за милион британски термални единици при под 3 долара в САЩ. Разликата е огромна и създава естествен икономически стимул за американския LNG бизнес. Това не е залог единствено върху войната, а върху трайния ценови арбитраж между евтиния американски газ и по-скъпите международни пазари. Компании като Cheniere Energy и Venture Global попадат точно в тази част от веригата.

Пазарът може вече да е вдигнал петрола, но не и всички акции

Най-силният аргумент зад покупките на вътрешните лица вероятно е много по-прозаичен: оценките. Малките и средните енергийни компании все още могат да бъдат намерени при съотношение стойност на предприятието към оперативната печалба преди лихви, данъци и амортизации от около 4-5 пъти и доходност на свободния паричен поток между 10% и 15%. Това са числа, които изглеждат необичайно ниски на фона на оценките в голяма част от американския фондов пазар.

Още по-любопитно е разминаването между суровината и акциите. От началото на войната с Иран на 28 февруари ETF-ът SPDR S&P Oil & Gas Exploration & Production е поскъпнал с около 30%, докато WTI е добавил приблизително 55%. Разбира се, акцията на производител не е дериват върху петрола и не би трябвало да го следва механично. Разликата обаче подсказва, че инвеститорите все още не вярват напълно в устойчивостта на сегашната ценова среда. Те сякаш дисконтират бъдещ спад на суровината още преди той да се е случил.

Точно това прави инсайдърските покупки по-смислени. Ако мениджърите смятаха, че 100-доларовият петрол е временна аномалия, а след него следва връщане към стария режим на ниски цени и слаб свободен паричен поток, сегашният момент едва ли би бил очевиден за агресивно придобиване на собствени акции. Покупките по-скоро подсказват друга сметка: дори при нормализиране на суровината част от тези компании могат да останат евтини спрямо паричните потоци, които генерират.

Това е далеч по-различна теза от „петролът ще продължи да расте“.

Какво може да обърка тази теза

Рискът не трябва да се подценява. Бърз политически пробив, възстановяване на доставките, по-слаба световна икономика и увеличение на производството могат да свалят петрола много по-бързо, отколкото енергийните компании успяват да коригират разходите си. При малките производители ефектът върху свободния паричен поток би бил особено силен. Високата доходност на свободния паричен поток също може да бъде подвеждаща, ако се изчислява върху печалби, генерирани при необичайно висока цена на суровината.

Има и исторически урок. Енергетиката многократно е наказвала инвеститорите, които екстраполират върховите цени твърде далеч в бъдещето. Периодите на недостиг привличат капитал, капиталът създава ново предлагане, а новото предлагане в крайна сметка натиска цените. Това е класическият цикъл на суровините и войната не го отменя.

Но в момента пазарът може да допуска обратната грешка. Вместо да екстраполира високия петрол безкрайно, той може прекалено бързо да предполага пълно връщане към старото равновесие. Ако геополитическата премия не изчезне напълно, ако инвестициите в енергийна сигурност останат високи и ако барелът се установи трайно над нивата от преди конфликта, ниските оценки на част от сектора започват да изглеждат по-трудни за обяснение.

Затова 55-те млн. долара инсайдърски покупки са интересни не като прогноза за утрешната цена на петрола, а като информация за очакванията на хора, които познават собствените си разходи, баланси и капиталови програми по-добре от външния инвеститор. Те могат да грешат за посоката на суровината. Много по-трудно е обаче да се пренебрегне фактът, че покупки се появяват едновременно в десетки компании.

Пазарът в момента вижда война, скъп петрол и вероятност един ден и двете да приключат. Инсайдърите изглежда гледат една крачка по-нататък: към енергийна система, в която сигурността на доставките отново струва пари, алтернативното производство получава стратегическа стойност, а част от малките и средните енергийни компании все още се оценяват така, сякаш старият режим непременно ще се върне.

Дали ще се върне, е същинският въпрос. Не дали петролът може да падне след края на войната. Това почти сигурно би било първата реакция. По-важно е къде ще бъде новото му равновесие след този спад и какъв свободен паричен поток ще могат да генерират компаниите при него. Именно там ще се реши дали сегашните инсайдърски покупки са били преждевременен оптимизъм или един от ранните сигнали, че енергийният сектор вече се оценява по остаряла карта.

Материалът има аналитичен и информационен характер и не представлява препоръка за покупка или продажба на финансови инструменти.