Снимка: iStock

Войната между САЩ и Иран предизвика най-големия шок за световните доставки на петрол и втечнен природен газ от години, но не доведе до очакваната пълномащабна енергийна криза. В началото на конфликта анализатори предупреждаваха, че цената на петрола може да достигне 200 долара за барел, да ускори инфлацията и да предизвика световна рецесия. Петролът обаче не успя да премине трайно дори границата от 130 долара, а в началото на август отново се търгува под 85 долара.

Една от основните причини е неочакваното поведение на Китай. Най-големият вносител на петрол в света намали рязко покупките си от международния морски пазар и по този начин освободи милиони барели дневно за останалите потребители.

Преди войната Китай е купувал средно около 11 млн. барела суров петрол дневно, транспортиран с танкери. През юни количеството е спаднало под 6 млн. барела дневно, а през юли се е възстановило само до около 6,5 млн. барела. Това е най-ниското равнище на китайския морски внос от поне десет години.

Намалението с приблизително 5 млн. барела дневно се превърна в своеобразен буфер за световния пазар. Вместо да се конкурира с останалите държави за ограничените доставки, Пекин временно се оттегли като голям купувач и помогна да бъде избегнато паническо поскъпване.

Това поведение дава на Китай нов вид влияние върху енергийните пазари. Саудитска Арабия традиционно е определяна като производител, способен бързо да увеличи или намали добива си и така да балансира цените. Китай постепенно се превръща в подобен балансиращ фактор от страната на търсенето.

Страната може да влияе върху пазара не само чрез количествата, които произвежда, а и чрез количествата, които решава да не купува. При криза намаляването на китайския внос може да освободи огромен обем суровина за други държави и да ограничи ценовия натиск.

Остава неясно как Пекин е успял да намали покупките си толкова рязко, без да предизвика сериозен недостиг във вътрешната икономика. Китай не публикува надеждни данни за стратегическите си запаси, търговските наличности и реалното потребление на петрол. Това принуждава анализаторите да използват сателитни изображения, движението на танкерите и косвени оценки.

Едно от възможните обяснения е освобождаването на петрол от държавните и търговските резерви. Оценките се различават значително - от около 100 млн. до 400 млн. барела. Грешката при подобни изчисления може да бъде голяма, тъй като те често се основават на сенките около резервоарите и други приблизителни измервания.

Китай вероятно е намалил и запасите от бензин, дизел, пластмаси и други преработени продукти. Слабата икономическа активност също е ограничила част от търсенето, но едва ли е достатъчна сама по себе си, за да обясни спад от над 40%.

Страната разполага и с голяма химическа промишленост, която може да използва въглища вместо петрол и природен газ като суровина. Това позволява временно пренасочване към местни енергийни източници.

Бързото разпространение на електрическите автомобили, електрическите товарни превозни средства и камионите на природен газ също намалява зависимостта от течните горива. Енергийният преход е дал на Китай допълнителна гъвкавост, макар да не може напълно да обясни внезапната промяна след началото на войната.

Решението на Пекин е преди всичко икономическо. Като най-голям вносител Китай няма интерес петролът да достигне 150 или 200 долара за барел. Подобно поскъпване би увеличило производствените разходи, би намалило потреблението и би застрашило растежа в цяла Азия.

Стабилността на развиващите се икономики също е важна за Китай, защото те са негови ключови търговски партньори и купувачи на промишлени стоки. Помагайки за ограничаването на цените, Пекин защитава собствената си икономика.

Не може да се изключи и възможността петролът да е бил част от по-широките разговори между Вашингтон и Пекин. Намаляването на китайския внос съвпадна със стратегически диалог между двете държави. Няма доказателства за конкретна договореност, но би било наивно да се предполага, че ролята на Китай за цените не е обсъждана.

Китайският спад в покупките не е единствената причина петролът да остане далеч от 200 долара. Саудитска Арабия успя да пренасочи около 5 млн. барела дневно по тръбопроводи към Червено море, а Обединените арабски емирства могат да извеждат приблизително още 2 млн. барела дневно извън Ормузкия проток.

Допълнителни количества бяха осигурени чрез освобождаване на стратегически резерви. САЩ и останалите членове на Международната агенция по енергията пуснаха на пазара между 2 млн. и 3 млн. барела дневно.

Останалият недостиг беше покрит чрез намаляване на търговските запаси и увеличение на производството в други региони. В началото на войната световният пазар е бил по-добре снабден, отколкото се е смятало, което е осигурило допълнителна защита.

Производството в Северна и Южна Америка расте силно. САЩ добиват с около 1 млн. барела дневно повече спрямо предходната година, ако към суровия петрол се добавят кондензатите и течностите от природен газ.

Добивът на Бразилия е нараснал с приблизително 20%, а Венецуела, Аржентина и Колумбия също добавят нови количества. Общото увеличение в Северна и Южна Америка достига около 2 млн. барела дневно.

Либия също е произвела едни от най-големите си количества от началото на политическите сътресения през 2011 и 2012 г. Дори сравнително малките увеличения от отделни държави се натрупват и ограничават недостига.

Ормузкият проток официално остава почти затворен, но значителни количества петрол продължават да преминават през него. Между 3 млн. и 5 млн. барела дневно се транспортират чрез танкери, които изключват системите си за автоматично разпознаване и престават да излъчват местоположението си.

Тези кораби превозват петрол от терминалите в Персийския залив до Оманския залив, където товарът се прехвърля на други танкери. След това първият кораб се връща за нов товар, а вторият продължава към международните пазари.

Операциите са опасни и се извършват в условията на военен конфликт, но се оказаха важни за поддържането на световните доставки. Без тях недостигът щеше да бъде по-сериозен, а цените вероятно щяха да са значително по-високи.

Светът все още разполага със запаси, макар те да намаляват. Китай вероятно държи поне 1 млрд. барела в стратегически резерви, а държавите от Международната агенция по енергията разполагат с още приблизително толкова. Япония и Южна Корея също притежават значителни количества.

Американският стратегически резерв е на най-ниското си равнище от 1983 г., но това не е неочаквано. Още при обявяването на освобождаването на 172 млн. барела е било ясно до какво равнище ще спаднат наличностите.

Резервът е създаден именно за използване при сериозни прекъсвания на доставките. Настоящата война и ограниченията в Ормузкия проток представляват точно такъв случай.

Същественият въпрос е колко дълго Китай може да запази необичайно ниските си покупки. Ако Пекин отново се върне на международния пазар за обичайните 10-12 млн. барела дневно, конкуренцията за суровината ще се засили рязко.

Тогава запасите вече ще са по-ниски, а възможностите за допълнително пренасочване на доставки ще бъдат по-ограничени. При подобен сценарий цените могат отново да се повишат дори без ново военно развитие.

Кризата има и дългосрочни последствия. Държавите все по-силно осъзнават рисковете от зависимостта си от вносни енергийни ресурси. Това се отнася както за петрола, така и за втечнения природен газ.

За по-малко от пет години вносителите преживяха две големи енергийни сътресения - руското нахлуване в Украйна през 2022 г. и войната с Иран през 2026 г. Много правителства вероятно ще ускорят търсенето на местни източници на енергия.

Решението ще бъде различно за отделните държави. Някои ще разширят слънчевите и вятърните мощности, други ще използват повече въглища, а трети ще инвестират в собствен добив на петрол и природен газ.

Основната разлика е, че изкопаемите горива трябва да се купуват непрекъснато. Слънчевият панел, вятърната турбина или батерията се внасят еднократно, след което могат да осигуряват енергия в продължение на десетилетия.

Това дава предимство и на Китай, който е водещ производител на слънчеви панели, батерии и електрически автомобили. През последните месеци развиващите се държави увеличиха рязко вноса на подобни технологии, за да намалят уязвимостта си към скъпия петрол и газ.

Така Пекин печели по два начина. Страната използва способността си да намалява петролното търсене като инструмент за влияние върху цените, а едновременно с това продава технологиите, които позволяват на други държави да ограничат зависимостта си от изкопаемите горива.

САЩ от своя страна се превръщат в енергийна сила чрез огромното си производство. Американският добив на всички течни горива надхвърля 20 млн. барела дневно и променя световния петролен баланс.

Това оформя ново геополитическо разделение. САЩ притежават силата на голям производител, докато Китай придобива силата на гъвкав потребител и водещ износител на електрически технологии.

В миналото първият разговор на американски президент при петролна криза обикновено беше със Саудитска Арабия и целеше увеличаване на производството. В бъдеще подобен разговор може да бъде с Китай, за да бъде поискано временно намаляване на вноса.

Това не означава, че Китай вече е напълно независим от изкопаемите горива. Страната продължава да произвежда около половината от електроенергията си от въглища и потребява приблизително толкова въглища, колкото всички останали държави взети заедно.

Въпреки това мащабната електрификация на транспорта и промишлеността осигурява гъвкавост, с която повечето държави не разполагат. Китай може да замества част от вносния петрол с местни въглища, електричество, природен газ и натрупани резерви.

Войната с Иран показа, че енергийната сила вече не се определя единствено от това кой притежава най-големите петролни находища. Все по-важно е кой може да променя търсенето си, кой контролира новите електрически технологии и кой разполага с достатъчно резерви, за да издържи продължителен шок.

Китай демонстрира, че може временно да се оттегли от световния петролен пазар и да промени баланса в полза на останалите купувачи. Тази способност помогна да бъде избегнат петрол от 200 долара и даде на Пекин нов инструмент за икономическо и политическо влияние.

Колко устойчив е този инструмент, все още не е ясно. Ако запасите намалеят прекалено силно или вътрешното търсене се възстанови, Китай ще трябва отново да увеличи вноса. Дотогава обаче страната вече е показала, че може да влияе върху световния петролен пазар не само като най-големия му купувач, но и чрез решението временно да спре да купува.

*Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за търговия на финансовите пазари.