Снимка: iStock

В продължение на години инвеститорите почти автоматично приемат, че когато става въпрос за американски акции, няма по-добър избор от S&P 500. Този индекс се превърна в универсален символ на фондовия пазар, в основен ориентир за пенсионните фондове, ETF индустрията и милиони индивидуални инвеститори по света.

Достатъчно е човек да попита кой е най-добрият фонд за дългосрочно инвестиране и в повечето случаи ще чуе един и същ отговор – купи S&P 500 и забрави за всичко останало. Историята обаче често се оказва много по-интересна от общоприетите убеждения. Данните за последните три десетилетия показват, че съществува един значително по-малко популярен индекс, който не само е донесъл по-висока доходност, но е направил това при по-добра диверсификация и в много отношения с по-благоприятен риск. Това е S&P MidCap 400 – индексът на средните по големина американски компании.

Резултатите са изненадващи дори за много професионални инвеститори. Ако през юли 1996 г. един инвеститор беше вложил 10 000 долара в ETF-а, следващ S&P MidCap 400, и просто беше реинвестирал дивидентите си, днес неговата инвестиция щеше да струва приблизително 226 000 долара. При същия период и същата стратегия инвестицията в класическия S&P 500 би достигнала около 188 000 долара. Разликата е близо 38 000 долара, или приблизително 17% повече богатство, създадено единствено благодарение на избора на различен индекс. На годишна база разликата изглежда малка – около 11% средна годишна доходност за MidCap срещу 10,3% за S&P 500. Именно тук обаче работи магията на сложната лихва. Разлика от едва няколко десети от процента годишно, натрупвана в продължение на тридесет години, води до десетки хиляди долари допълнителна стойност.

Това поставя под въпрос една широко разпространена теза, че т.нар. "size factor" – историческото предимство на по-малките компании – вече е изчезнал. През последните години мегакомпании като Apple, Microsoft, Nvidia, Amazon и Meta доминираха доходността на американския пазар до такава степен, че много инвеститори започнаха да вярват, че единствено гигантите могат устойчиво да създават стойност. Историческите данни показват обратното. Средните компании продължават да генерират по-висока възвръщаемост в дълги периоди, защото се намират в своеобразната "златна среда" между малките предприятия с по-висок риск и зрелите корпорации, чийто потенциал за растеж постепенно се ограничава.

Разбира се, доходността никога не трябва да се разглежда изолирано от риска. Именно тук започва интересната част от сравнението. Ако използваме традиционните академични измерители като волатилност, Sortino Ratio или други статистически показатели, S&P 500 изглежда малко по-стабилен. Големите компании по правило имат по-предвидими приходи, по-добър достъп до капитал и по-силни баланси. Това обаче не означава автоматично, че инвестицията е по-безопасна.

За повечето инвеститори истинският риск не е дали цената ще се движи с няколко процента повече или по-малко в рамките на седмица. Истинският риск е колко дълго ще трябва да чакат, за да възстановят загубите си след голям мечи пазар. Именно тук MidCap индексът показва едно от най-интересните си предимства. След пукането на дотком балона през 2000 г. и последвалата финансова криза инвеститорите в S&P 500 трябваше да чакат почти 13 години, за да възстановят реалната стойност на своите инвестиции след инфлацията. При MidCap 400 този период беше значително по-кратък – по-малко от девет години.

Тази разлика изглежда чисто статистическа, докато не си представим реалния живот на един инвеститор. Да наблюдаваш графика със спад е едно. Да прекараш повече от десетилетие, без портфейлът ти реално да носи доходност, е съвсем различно преживяване. Именно подобни "изгубени десетилетия" често карат инвеститорите да продават в най-неподходящия момент и да пропускат последващото възстановяване.

Другото голямо предимство на MidCap индекса е неговата диверсификация. Това е тема, която става все по-актуална през последните две години. Днес S&P 500 формално съдържа петстотин компании, но реално неговата доходност се определя от шепа технологични гиганти. Само петте най-големи позиции – Nvidia, Microsoft, Apple, Amazon и Meta – представляват приблизително 29% от целия индекс. Това означава, че почти една трета от инвестицията на милиони пасивни инвеститори всъщност е концентрирана в едва няколко компании.

При S&P MidCap 400 картината е коренно различна. Петте най-големи компании формират едва около 4% от индекса. Това е съществена разлика. Вместо успехът на целия портфейл да зависи от представянето на няколко технологични лидери, доходността идва от стотици отделни компании, работещи в различни отрасли на американската икономика. Именно това прави MidCap индекса значително по-диверсифициран, въпреки че съдържа по-малко компании.

Тук се появява и въпросът за оценките. През последните години огромните капиталови потоци към S&P 500 повишиха цените на неговите компоненти до нива, които все повече анализатори определят като високи. В момента индексът се търгува при съотношение цена/печалба над 20, докато MidCap 400 остава оценен около 16 пъти очакваните печалби. Разликата не изглежда драматична, но именно по-ниската начална оценка исторически е един от най-силните фактори за бъдещата доходност.

Причината е логична. Когато всички купуват едни и същи компании, цените им постепенно започват да включват прекалено оптимистични очаквания. Пасивното инвестиране допълнително засилва този процес. Всеки нов долар, влизащ в ETF върху S&P 500, автоматично купува още акции на вече най-големите компании. Така най-скъпите акции получават най-много нов капитал, което създава своеобразен положителен цикъл. MidCap компаниите не се радват на подобен автоматичен поток от капитали и именно това може да обясни защо остават по-слабо оценени.

Историята на капиталовите пазари многократно е показвала, че най-добрите инвестиции често се крият именно там, където вниманието на инвеститорите е най-слабо. В края на 90-те години никой не искаше да купува "скучните" стойностни компании. След 2008 г. почти никой не вярваше в банковия сектор. Днес всички говорят за мегакомпаниите от изкуствения интелект, докато средните американски компании остават почти извън фокуса на медиите и големите институционални инвеститори.

Разбира се, това не означава, че MidCap 400 непременно ще победи S&P 500 и през следващите тридесет години. Миналата доходност никога не гарантира бъдещи резултати. Но настоящата ситуация поставя интересен въпрос. Ако S&P 500 е по-концентриран от всякога, оценките му са значително по-високи, а капиталът продължава автоматично да се влива към вече най-големите компании, дали бъдещата доходност няма постепенно да се измести именно към онези сегменти на пазара, които днес изглеждат пренебрегнати?

Вероятно най-разумният извод не е, че инвеститорите трябва да изоставят S&P 500. По-скоро историята показва, че прекалената концентрация в един индекс може да означава пропуснати възможности. За много дългосрочни инвеститори комбинацията между големи и средни компании може да предложи по-добър баланс между растеж, диверсификация и оценка.

Понякога най-добрите инвестиционни идеи не се намират в най-популярните активи. Те се намират там, където пазарът все още не гледа достатъчно внимателно. И ако последните тридесет години са някакъв ориентир, S&P MidCap 400 може би е именно един от тези пренебрегнати победители.

Материалът е с аналитичен характер и не представлява препоръка за покупка или продажба на финансови активи.