Снимка: iStock

Робърт Кийосаки отново използва остър език срещу американския долар, Федералния резерв и модерната парична система. Авторът на „Богат татко, беден татко“ определи инфлацията като „бавен, невидим обир“, който според него отнема покупателна сила от спестителите, пенсионните сметки и хората, които държат богатството си основно в кеш.

Тезата му не е нова, но отново става актуална в среда на високи цени, растящ държавен дълг и силен интерес към златото. Кийосаки посочва 15 август 1971 г. като ключовата дата. Тогава президентът Ричард Никсън прекратява конвертируемостта на долара в злато и на практика слага край на системата от Бретън Уудс. От този момент доларът вече не е пряко обезпечен със злато, а функционира като фиатна валута.

За критиците на съвременната парична система това е началото на дълъг процес на обезценяване. Аргументът е прост: когато една валута може да бъде създавана без физическо ограничение, нейното количество расте, а покупателната ѝ сила постепенно намалява. Кийосаки описва този процес не като техническа инфлация, а като скрит трансфер на богатство от хората, които спестяват в пари, към онези, които контролират създаването на пари и притежават реални активи.

Данните за покупателната сила подкрепят поне част от тази тревога. Според цитирания в материала източник 100 долара през 2026 г. имат същата покупателна сила като около 12,25 долара през 1971 г. Това не означава, че доларът е изчезнал като глобална валута. Напротив, той остава центърът на международната финансова система. Но означава, че кешът не е неутрално убежище за дълги периоди. Той е актив с почти гарантирана ерозия, ако инфлацията системно изпреварва доходността по спестяванията.

Точно тук идва аргументът за златото. За Кийосаки златото е противоположност на фиатните пари. То не може да бъде създадено с решение на централна банка, не зависи от обещанието на конкретно правителство и не носи кредитен риск като облигация или банков депозит. В този смисъл златото е не толкова инструмент за бързо забогатяване, колкото защита срещу парично обезценяване.

През последните пет години пазарът даде силен аргумент на защитниците на тази теза. Златото е поскъпнало с над 120%, подкрепено от инфлация, геополитически напрежения, покупки от централни банки и съмнения около устойчивостта на публичните финанси. В моменти, когато доверието в парите отслабва, златото често печели не защото генерира печалба, а защото не обещава нищо. Неговата сила е именно в липсата на контрагент.

Това обаче не прави златото безрисков актив. То няма паричен поток, не плаща дивидент и не създава вътрешна доходност. Цената му зависи от реалните лихви, долара, инфлационните очаквания и страха. Когато инвеститорите гонят златото след силен ръст, рискът от разочарование се увеличава. Историята показва, че златото може да стои дълго време в страничен или падащ пазар, особено когато реалните лихви се повишават и доверието във финансовата система се стабилизира.

Затова по-разумният извод не е „продай всичко и купи злато“. Това е прекалено опростена версия на иначе важен проблем. Истинският въпрос е как един инвеститор разпределя богатството си така, че да не зависи изцяло от една валута, една централна банка или един клас активи. Златото може да бъде част от този отговор, но не е целият отговор.

Другият актив, който често се използва като защита срещу инфлация, е недвижимият имот. Причината е ясна: земята е ограничена, строителството поскъпва с инфлацията, а наемите често се адаптират към общото равнище на цените. Имотът има и предимство, което златото няма - може да генерира доход. При добър вход, разумен дълг и стабилно търсене, недвижимият актив може да комбинира защита на капитала с текущ паричен поток.

Но и тук няма магия. Имотите са неликвидни, изискват поддръжка, носят регулаторен риск и често са силно зависими от лихвите. Ако купувачът влезе при твърде висока цена и ниска доходност от наем, инфлационната защита може да се окаже слаба. В реалния свят „твърд актив“ не означава автоматично добра инвестиция. Важна е цената, локацията, доходността и структурата на финансиране.

Големият проблем за обикновения спестител е, че инфлацията рядко изглежда като криза в началото. Тя работи бавно. Заплатата може номинално да расте, депозитът може да изглежда стабилен, пенсионната сметка може да се увеличава на хартия. Но ако цените на жилища, услуги, храна, енергия и здравеопазване растат по-бързо, реалното богатство намалява. Това е причината теми като злато, биткойн, имоти и акции да се връщат в центъра на разговора.

Кийосаки често използва крайни формулировки, но зад тях стои реален въпрос: какво притежава човек, когато парите губят стойност? Ако богатството е само в кеш, рискът е инфлацията да го изяде. Ако е само в акции, рискът е пазарният цикъл. Ако е само в имоти, рискът е ликвидността и лихвите. Ако е само в злато, рискът е липсата на доход и волатилността. Защитата не идва от един актив, а от добре подредена комбинация.

В такава среда златото има смисъл като застраховка, не като цяла стратегия. Акциите имат смисъл като участие в растежа на реални бизнеси. Имотите имат смисъл като материален актив с потенциален доход. Кешът има смисъл като ликвидност, но не и като дългосрочен склад на богатство. Това е по-зрялата версия на дебата, който Кийосаки поставя с много по-остри думи.

Най-важното е инвеститорът да не бърка страха със стратегия. Всяка инфлационна среда ражда силни послания, агресивни прогнози и обещания за защита. Но реалната защита на покупателната сила идва от дисциплина, диверсификация, контрол върху дълга и притежание на активи, които имат причина да запазват или увеличават стойността си във времето.

Доларът може да остане водещата валута в света и едновременно с това да губи покупателна сила. Това не е противоречие. Това е същността на фиатната система. Затова предупреждението на Кийосаки не трябва да се чете като прогноза за утрешен колапс, а като напомняне, че парите не са богатство сами по себе си. Те са измерител. Истинският въпрос е какви активи стоят зад тях.

За инвеститорите изводът е ясен: кешът е необходим, но не е достатъчен. В свят на високи дългове, политически разходи и периодична инфлация, покупателната сила трябва да се управлява активно. Златото може да бъде част от тази защита, но най-добрата защита остава портфейл от реални активи, качествени бизнеси и достатъчна ликвидност. Не защото системата непременно ще се срине, а защото дългосрочното обезценяване на парите вече е достатъчно силен риск само по себе си.

*Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за търговия на финансовите пазари.