Снимка: iStock

Напрежението около Иран отново излезе от рамките на дипломатическата игра и се превърна в изпитание за цялата международна система. В основата на кризата стоят три преплетени конфликта: спорът за иранската ядрена програма, блокирането на Ормузкия проток и въпросът дали Съединените щати могат да наложат отстъпки чрез военен натиск, без да предизвикат по-мащабна война.

Техеран отправи едно от най-острите си предупреждения от началото на сблъсъка. Ислямската революционна гвардия заяви, че ако агресията срещу Иран бъде повторена, обещаваната регионална война този път ще се разпростре отвъд региона. Формулировката не е случайна. Тя цели да покаже, че Иран не възприема конфликта единствено като двустранно противопоставяне със Съединените щати или Израел, а като сблъсък, в който могат да бъдат въвлечени държави, транспортни коридори, енергийни пазари и военни съюзи далеч извън непосредствената зона на бойните действия.

Думите на Доналд Тръмп допълнително затегнаха възела. Американският президент заяви, че се надява да не се стигне до нова война, но допусна възможността Иран да получи „още един голям удар“. Той дори очерта кратък времеви хоризонт за евентуално решение - няколко дни, до края на седмицата или началото на следващата. Подобни изказвания имат двоен ефект. От една страна, те поддържат натиска върху иранското ръководство. От друга, оставят твърде малко пространство за посредници, които се опитват да превърнат крехкото примирие в по-трайно политическо споразумение.

В момента изглежда, че Вашингтон и Техеран говорят повече един срещу друг, отколкото помежду си. Съединените щати настояват Иран да се откаже от високообогатения уран и да поеме ангажимент никога повече да не обогатява радиоактивен материал. За Вашингтон това е ключово условие, защото американската страна подозира, че зад гражданската ядрена програма може да стои стремеж към създаване на ядрено оръжие. Иран категорично отхвърля подобни обвинения и настоява, че има право да развива ядрена енергетика.

Този спор не е просто технически въпрос за нива на обогатяване, количества материал или инспекционни режими. За Иран ядрената програма е въпрос на суверенитет и стратегическо достойнство. За Съединените щати и съюзниците им тя е тест за сигурността на целия регион. Именно затова компромисът изглежда толкова труден: всяка от страните възприема отстъпката не като дипломатически жест, а като потенциална загуба на контрол.

Ормузкият проток добавя още по-опасно измерение. Това е една от най-чувствителните точки в световната енергийна система, през която преминава значителна част от търговията с петрол и втечнен природен газ. Техеран настоява Съединените щати първо да прекратят блокадата на иранските пристанища, преди Иран да отвори протока за търговски трафик. Вашингтон, от своя страна, вижда в блокирането на водния път средство за натиск, което засяга не само регионалните държави, но и потребителите по целия свят.

Цената на петрола показва колко скъпо може да бъде едно продължително противопоставяне. Сортът Brent се търгува около 110 долара за барел, като ръстът от началото на годината е значителен. Това не е само проблем за енергийните компании или за държавите вносителки. Скъпият петрол се превръща в инфлационен натиск, който вече се отразява върху пазарите на държавни облигации. Инвеститорите започват да оценяват не само риска от нови удари, но и риска от по-дълъг период на високи енергийни цени, по-скъпо финансиране и забавяне на икономическата активност.

Най-тревожното е, че и двете страни имат основания да смятат, че времето работи в тяхна полза. Доналд Тръмп се опитва да изтръгне отстъпки чрез комбинация от военна заплаха, икономически натиск и дипломатическа изолация. Иран, макар и пострадал от въздушните удари, изглежда убеден, че контролът върху Ормузкия проток му дава лост, който Вашингтон не може да пренебрегне. Така примирието не се превръща в начало на мирен процес, а в пауза между два възможни етапа на конфликта.

Ролята на посредниците остава важна, но ограничена. Пакистан се опитва да поддържа канал за разговори, а неговият вътрешен министър Мохсин Накви отново е в Техеран за срещи с ирански представители. Саудитска Арабия, Катар и Обединените арабски емирства също са оказали влияние върху решението на Тръмп да отложи нови удари. Тези държави разбират, че нова военна кампания може да засегне не само Иран, но и цялата инфраструктура на Персийския залив - пристанища, терминали, танкери, тръбопроводи и въздушни коридори.

По-умереният тон на Джей Ди Ванс показва, че във Вашингтон все още има желание да се даде шанс на преговорите. Вицепрезидентът заяви, че според американската страна е постигнат напредък и че иранците искат сделка. В същото време той ясно остави военния вариант като резервен план. Това е типичната логика на принудителната дипломация: разговори под сянката на заплахата. Проблемът е, че такава стратегия работи само ако другата страна вярва, че има изход, който не изглежда като капитулация.

Външните сили също се стремят да предотвратят ново избухване. Си Дзинпин предупреди, че възобновяването на войната е недопустимо, докато Китай и Русия следят кризата като възможност да подчертаят ограниченията на американското влияние. НАТО обсъжда възможност да подпомага преминаването на кораби през Ормузкия проток, ако водният път не бъде отворен до началото на юли. Това би променило характера на кризата, защото ще я превърне от регионален конфликт в международна операция за защита на търговското корабоплаване.

Въпреки суровите послания, нито една от страните не изглежда заинтересована от неконтролируема война. Иран знае, че нови американски удари могат да нанесат тежки поражения върху военната и ядрената му инфраструктура. Съединените щати знаят, че ударите невинаги водят до политическо подчинение, особено когато противникът има средства да отвърне асиметрично. Израел остава ключов фактор, но всяко разширяване на кампанията би увеличило опасността от атаки срещу съюзници, бази и енергийни маршрути.

Истинската опасност не е само в планираното решение за нов удар, а в грешната преценка. Един ракетен залп, една атака срещу танкер, един удар по военна база или погрешно разчетен сигнал могат да превърнат сегашната безизходица в конфликт, който никой няма да може бързо да ограничи. Затова предупреждението на Иран, че следващата война може да излезе извън Близкия изток, трябва да се чете не само като заплаха, а и като сигнал за степента на натрупан риск.

Сегашната криза поставя Доналд Тръмп пред труден избор. Ако отстъпи от заплахите, може да изглежда слаб пред вътрешната си публика и съюзниците. Ако удари отново, може да ускори именно онзи сценарий, който се опитва да предотврати - скок на енергийните цени, по-широка война и дипломатическо сближаване между противниците на Вашингтон. Иран е изправен пред сходна дилема: ако отвори Ормузкия проток без съществени отстъпки от американска страна, ще изглежда притиснат; ако продължи блокадата, рискува да предизвика международна реакция.

Засега примирието съществува повече като отсъствие на непосредствени удари, отколкото като реален път към мир. Дипломацията все още има шанс, но той се стеснява с всяко публично предупреждение и с всеки ден, в който Ормузкият проток остава частично или изцяло заложник на геополитическия сблъсък. В тази среда пазарите може временно да изглеждат спокойни, но стабилността им е привидна. Цената на петрола, движението на облигациите и нервността около корабоплаването вече показват, че светът не наблюдава далечна регионална криза, а събитие с пряко отражение върху глобалната икономика.

Вашингтон и Техеран се намират в момент, в който натискът може да произведе сделка, но също толкова лесно може да произведе нова война. Разликата между двете ще зависи не само от военната сила, а от способността на посредниците и самите лидери да оставят достатъчно място за отстъпление, без то да изглежда като поражение.

*Текстът има аналитичен характер и не представлява инвестиционен съвет.