Снимка: iStock

Сред малкото забелязани движения изпъкват два танкера, превърнали се в своеобразни индикатори за състоянието на пазара. Гръцкият супертанкер „Атокос“, с капацитет от около 2 милиона барела суров петрол, се появява в Индийския океан, след като преди дни е бил закотвен в Персийския залив. Данните подсказват, че съдът вероятно е преминал през Ормуз без активен транспондер - ход, който все по-често се използва в условия на повишен риск.

Паралелно с него пакистанският танкер „Шаламар“ е сред малкото, които преминават открито, с включени системи за проследяване. Маршрутът му - от остров Дас в Обединените арабски емирства към Карачи – предполага по-нисък риск от намеса, включително от страна на американските военноморски сили, които продължават да поддържат блокада в региона.

Тази двойственост - между видимо и скрито движение - се превръща в ключов белег на настоящата ситуация. Официалните данни показват ограничен брой преминавания, но реалният трафик вероятно е по-висок, тъй като редица кораби изключват своите автоматични идентификационни системи, за да избегнат наблюдение. Това създава сериозно изкривяване в картината и прави оценката на риска значително по-трудна.

На този фон Иран формално обяви, че корабите могат да преминават през протока по „координиран маршрут“ - формулировка, която сама по себе си подчертава ограниченията. Всъщност движението е концентрирано в тесни коридори, основно между островите Ларак и Кешм, където контролът е максимален. Част от изходящия трафик следва маршрут, одобрен от Техеран, разположен близо до бреговата линия - още едно доказателство, че свободата на корабоплаване остава условна.

Същевременно входящият поток към Персийския залив също е силно ограничен. Едва няколко кораба - включително газов танкер и насипен превозвач - са регистрирани да влизат в зоната, което подчертава липсата на увереност сред операторите.

Причините за това поведение са многопластови. От една страна стои продължаващата американска военноморска блокада, която създава допълнителен слой несигурност. От друга – самият механизъм на контрол от страна на Иран, който изисква координация и одобрение за преминаване, превръща всеки транзит в потенциално политическо решение.

Още по-сложна става картината заради технологичния фактор. В условия на напрежение все по-често се наблюдават практики като изключване на транспондери или дори манипулиране на позиционни данни – т.нар. „спуфинг“. Това означава, че част от корабите могат да се движат напълно извън видимия радар на системите за проследяване, а реалният брой транзити да стане ясен едва дни по-късно, когато сигналите бъдат възстановени.

Особено показателна е практиката на танкери, свързани с Иран, които традиционно не излъчват позицията си, докато не достигнат далечни точки като Малакския проток – понякога повече от седмица след напускане на Ормуз. Все повече оператори изглежда възприемат подобен подход, което допълнително размива границата между реалност и видимост.

Всичко това поставя под въпрос самото значение на „отварянето“ на Ормузкия проток. Формално достъпът е възстановен, но условията - военен контрол, ограничени маршрути и непълна прозрачност – създават среда, която е далеч от нормалното функциониране на глобален търговски коридор.

В краткосрочен план това означава, че пазарите ще продължат да реагират на непълна информация. В дългосрочен – че доверието в сигурността на доставките ще се възстановява бавно и при висока чувствителност към всяка нова ескалация.

Ормуз остава отворен – но не и свободен. А в света на енергията и търговията тази разлика често се оказва решаваща.

*Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за покупка на финансовите пазари.