Снимка: iStock

Дипломатическият сигнал от последните часове е предпазливо обнадеждаващ, но далеч не достатъчен, за да се говори за истински пробив. Според информация, циркулираща около преговорния процес, Вашингтон и Техеран обсъждат възможност първоначалното примирие да бъде удължено с още две седмици. Целта е проста само на пръв поглед: да се купи време за технически разговори по най-трудните теми, които и до този момент блокират по-широко споразумение.

В центъра на този спор стои Ормузкият проток — артерията, през която преди началото на войната преминаваше приблизително една пета от световните доставки на петрол и втечнен природен газ. Именно тук сегашното напрежение придобива глобален мащаб. Съединените щати са разположили морска блокада, насочена към иранските доставки, а Техеран на практика държи протока затворен за останалото корабоплаване. Резултатът е рязко свиване на трафика, което вече се усеща като енергиен шок с потенциал да удари световната икономика много по-силно от първоначалните оценки.

Примирието действа от около 8 април, след като американският президент Доналд Тръмп обяви двуседмична пауза в бойните действия. Самата пауза обаче така и не се превърна в политическо размразяване. Първият кръг разговори, проведен в Пакистан през изминалия уикенд, приключи без споразумение. Това само подчерта колко дълбоки остават противоречията, въпреки че и двете страни очевидно искат да избегнат незабавно връщане към директен военен сблъсък.

От Белия дом се опитаха да държат тона умерен. Прессекретарят Карълайн Левит заяви, че Вашингтон не е отправял „официално“ искане за удължаване на примирието, но едновременно с това призна, че американската страна остава дълбоко ангажирана в преговорите. Това е типичен дипломатически език в момент, когато публичното отстъпление може да бъде разчетено като слабост, а прекаленият оптимизъм — като знак за прибързаност.

На фона на тези внимателно дозирани изявления Пакистан продължава да играе ролята на посредник. Исламабад поддържа обмена на послания между двете столици, което само по себе си е показателно колко чувствителен е каналът за комуникация. Когато войната спре, но доверието не се възстанови, именно посредниците се превръщат в временна инфраструктура на мира.

Иран обаче дава ясно да се разбере, че търпението му е ограничено. Според изявление на Али Абдолахи, командир на съвместния военен щаб на страната, продължаването на американската блокада се възприема като възможна подготовка за нарушаване на примирието. Техеран предупреждава, че няма да допусне продължаване на износа и вноса в Персийския залив, Оманския залив и Червено море, ако натискът на Вашингтон остане в сила. Това не е просто реторика. Това е съобщение към пазарите, към посредниците и към американската администрация, че военната пауза няма да бъде безкрайна, ако икономическата война продължи.

Точно тук се вижда най-голямата слабост на сегашното примирие. То не спира структурния конфликт, а само ограничава част от неговите проявления. Въздухът може да е по-тих, но морето остава поле на принуда. А когато ключов търговски коридор е под фактическа обсада, мирът звучи повече като временен режим на управление на кризата, отколкото като нейно решение.

Пазарите реагират нервно, макар и не панически. Цената на Brent остава чувствително над нивата отпреди началото на войната, въпреки известно отстъпление от последните върхове. При това суровият петрол е само първото измерение на проблема. Цените на бензина и дизела в Съединените щати са на изключително високи сезонни равнища, а тревогата постепенно се пренася и върху други стоки. Международната агенция по енергията предупреди, че поскъпването на горива като реактивното гориво и бензина вече притиска потребителите. Все по-сериозни стават и опасенията за нарушени доставки на торове от Персийския залив — нещо, което може да се превърне в следващата инфлационна вълна чрез по-високи цени на храните.

В този контекст заявката на Организацията на обединените нации да изгради коридор за свободно придвижване на торове през Ормуз е показателна. Международната дипломация вече не мисли единствено в рамките на сигурността и петрола. Тя започва да управлява вторичните и третичните щети от конфликта — от земеделието до потребителските цени. Това е сигурен признак, че кризата е преминала от военно-политически в системен икономически проблем.

Наред с Ормуз, вторият голям камък в преговорите остава ядрената програма на Иран. Израел настоява запасите на Техеран от високообогатен уран да бъдат изведени. Доналд Тръмп на свой ред демонстрира недоволство от съобщенията, че Вашингтон е обсъждал възможен дългосрочен мораториум върху обогатяването, като подчертава, че Иран не може да бъде допуснат до ядрено оръжие. От иранска страна позицията формално не се е променила: страната отрича да преследва военна ядрена програма и твърди, че правото ѝ на мирно използване на ядрената енергия не може да бъде отнето. В същото време Техеран дава знак, че нивото и видът на обогатяване са предмет на разговор.

Това е типичната зона, в която дипломатическият напредък е възможен само на техническо ниво, но политическият пробив остава далечен. Още повече че след ударите по иранските ядрени обекти през юни миналата година местонахождението на част от иранския уран остава неясно, а инспекторите на International Atomic Energy Agency не са допускани до обектите. Без проверка няма доверие. Без доверие няма сделка. А без сделка всяко примирие е само отложена криза.

Допълнително усложнение идва от Ливан. Макар Израел да се присъедини към спирането на ударите по Иран, военната му кампания срещу подкрепяната от Техеран Hezbollah продължава. Това не просто затруднява общия дипломатически климат — то ерозира самата логика на по-широко регионално успокояване. Ако един фронт замлъкне, а друг остане активен, всяка страна ще намери аргумент да твърди, че примирието е непълно, условно или направо нарушено.

Израелският премиер Бенямин Нетаняху вече е инструктирал армията да разшири буферната зона, която страната се стреми да установи в Ливан. Същевременно се водят разговори между Израел и правителството в Бейрут, макар влиянието на ливанската държава върху Hezbollah да е ограничено. Така регионалната картина става още по-сложна: дори при напредък между Вашингтон и Техеран, успоредните конфликти могат да подкопаят всяка постигната формула.

Всичко това поставя Доналд Тръмп в позната политическа роля — между триумфализма и заплахата. Американският президент вече заяви, че войната е „близо до края“, но през целия конфликт редуваше уверения за победа с предупреждения за мащабна ескалация. Именно тази колеблива реторика затруднява външните наблюдатели да различат стратегията от импровизацията. За пазарите и съюзниците това също е риск, защото непредвидимостта сама по себе си е геополитически фактор.

Засега най-реалистичният прочит е, че и двете страни търсят време, а не решение. Вашингтон иска да избегне незабавно разширяване на конфликта и допълнителен ценови шок. Техеран се стреми да не влиза в нова фаза на пряка конфронтация, докато блокадата и вътрешният натиск го поставят под все по-голямо напрежение. Преговорите следователно не се движат от доверие, а от взаимна умора и страх от по-скъп сценарий.

Това не е малко. Понякога именно страхът от следващата крачка отваря вратата за първата разумна отстъпка. Но и не е достатъчно. Защото зад възможното удължаване на примирието стоят все същите неразрешени въпроси: кой ще контролира Ормуз, какво ще стане с иранската ядрена програма, колко дълго Израел ще продължи операцията си в Ливан и дали регионът изобщо има политически ресурс да превърне паузата в ред.

*Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за покупка или продажба на финансовите пазари.