Снимка: iStock

Когато икономисти, инвеститори и политици търсят ориентир в настоящето, те почти неизбежно посягат към миналото. Сравненията са удобен инструмент: подреждат хаоса, придават форма на несигурността и внушават, че бъдещето може да бъде разчетено по вече познат сценарий. Само че опасността винаги е една и съща - да бъде разпозната грешната епоха.

В последните месеци все по-често се налага тезата, че Съединените щати навлизат в нова версия на стагфлацията от 70-те години. Аргументите не са лишени от основание. Инфлацията остава над желаното от Federal Reserve System равнище, пазарът на труда е видимо охладен, а геополитическото напрежение в Близкия изток отново тласка нагоре цената на петрола. На повърхността приликата изглежда логична.

Но тази аналогия може да се окаже подвеждаща. Защото зад текущите данни не се крие толкова картината на 70-те, колкото далеч по-неприятният силует на началото и средата на първото десетилетие на XXI век — периодът между рецесията след спукването на дотком балона и катастрофата от 2007–2008 година. Това беше време на слаб растеж на заетостта, разочароващи доходи, лесен кредит, раздути активи и политическа самозаблуда, че икономиката е по-здрава, отколкото всъщност е.

Именно тук съвпаденията с днешния ден стават твърде отчетливи, за да бъдат отминати.

Първият сигнал идва от пазара на труда. Рецесията от 2001 година не беше опустошителна в класическия смисъл, но последиците ѝ се оказаха продължителни и коварни. Загубените работни места не бяха възстановени бързо. Напротив — икономиката продължи да губи заетост още дълго след формалния край на спада, а връщането към предкризисните равнища отне години. Тъкмо това направи онзи цикъл толкова слаб: не мащабът на първоначалния удар, а продължителната неспособност на растежа да създава качествени работни места и да повишава възнагражденията.

Днес картината тревожно напомня за онзи модел. През 2025 година американската икономика е добавила едва 116 хиляди работни места — най-слабият резултат извън рецесия. Това не е статистическа подробност, а предупреждение. Когато заетостта расте толкова вяло, икономиката губи най-важната си опора: устойчивото разширяване на доходите. Официалната безработица остава относително ниска, но този факт сам по себе си вече не е достатъчен, за да успокоява. И в началото на 2000-те безработицата не изглеждаше драматична, а въпреки това под повърхността се натрупваше ерозия на трудовите доходи и усещане за застой.

Вторият тревожен паралел е потребителският дълг. Когато доходите не нарастват достатъчно, а потреблението трябва да бъде поддържано, системата неизбежно посяга към кредита. Това беше сърцевината на икономическия модел в средата на 2000-те: американските домакинства продължаваха да харчат, защото имаха достъп до евтини и лесни пари. Ипотечният балон е най-известната част от тази история, но не и единствената. Зад него стоеше и ръстът на задълженията по кредитни карти, както и постепенното повишаване на просрочията.

Сега мащабът е още по-впечатляващ. Ако тогава говорехме за разширяване на дълга, днес говорим за експлозия. Само задълженията по кредитни карти са нараснали от 810 милиарда долара през лятото на 2020 година до 1,2 трилиона долара пет години по-късно. Това не е просто отражение на по-високите цени или на по-активно потребление. Това е знак, че значителна част от американските домакинства компенсират отслабващата покупателна сила чрез заемни средства.

Още по-тревожна е другата част от уравнението — просрочията. В края на 2025 година 4,8 процента от общия дълг на домакинствата вече е в просрочие, ниво, съпоставимо с началото на рецесията от 2007 година. При ипотечните и жилищните кредити тежките просрочия вече не играят ролята, която имаха тогава, но при автомобилните, потребителските и студентските заеми натискът е осезаем. Точно това прави картината опасна: системният риск не е задължително длъжен да се върне в същата форма, за да произведе сходен ефект.

Третата прилика е на пазарите на активи. Преди срива от 2008 година Америка живееше с илюзията, че финансовата система е достатъчно сложна, за да разпределя риска, без да го натрупва. Оказа се обратното. Когато музиката спря, огромна част от пазара разбра твърде късно, че не разбира собствените си експозиции. Последва изпаряване на богатство, което удари милиони домакинства през пенсионните им сметки, жилищните им активи и достъпа им до кредит.

Днешната версия на тази уязвимост е различна по форма, но не и непременно по същност. Американският фондов пазар изглежда широк, но реалната му динамика в значителна степен се крепи върху ентусиазма около изкуствения интелект и върху малък кръг гигантски технологични компании. Това създава впечатление за сила, което може да се окаже измамно. Ако оценките в този сегмент са прекомерни и последва корекция, ударът няма да остане затворен в борсовите индекси. Той ще засегне пенсионни фондове, спестявания, потребителско доверие и в крайна сметка — реалната икономика.

Към това се добавя още една зона на непрозрачност: частните пазари. Както пазарът на деривати в предишния цикъл, така и днешните частни инвестиционни структури често се развиват далеч от публичната светлина, но все по-тясно се преплитат с традиционните финансови канали. Там рискът не е само в размера, а в липсата на ясна видимост кой, къде и с какъв ливъридж е изложен.

Защо тогава сравнението със стагфлацията от 70-те е непълно? Най-вече защото днешната институционална среда е различна. Тогава Federal Reserve System дълго време бе обвинявана, че действа колебливо и закъснява в битката с инфлацията. Днес централната банка е под силен политически натиск да понижи лихвите, но въпреки това засега не отстъпва. Самият факт, че вече съществува ясно формулирана инфлационна цел, е съществена разлика. Това не означава, че монетарната политика е безупречна. Означава обаче, че настоящият проблем не може механично да бъде сведен до повторение на стария инфлационен провал.

Истинската слабост се намира другаде — в зависимостта на американската икономика от потребление, поддържано с дълг, и в ограничената способност на политическата система да реагира навреме и адекватно. Ако паралелът наистина е с 2000-те, тогава на преден план излиза не толкова централната банка, колкото Конгресът. А именно там увереността е най-малка.

Федералното правителство навлиза в този период с бюджетен дефицит от 1,7 трилиона долара годишно — баланс, който повече прилича на края на рецесия, отколкото на началото на ново сътресение. Пространството за фискална реакция не е изчерпано, но е значително по-неудобно политически и по-скъпо финансово. Още по-лошото е, че значителна част от натрупването на дълг през века вече е резултат от политически решения, които са намалявали приходите, без да изграждат по-устойчива основа за растеж.

Точно тук възниква най-мрачният въпрос: как се управлява икономика с отслабващ трудов пазар, растящи просрочия, уязвими активи и висока политическа парализа? Историята от 2007 година не вдъхва особено спокойствие. Тогава институциите закъсняха да разпознаят мащаба на проблема, а когато го направиха, цената вече беше драматично по-висока.

Сегашна Америка все още не е в повторение едно към едно на онзи крах. Но контурите стават все по-познати. И точно затова удобният разказ за „новите 70-те“ може да се окаже опасна заблуда. Защото насочва вниманието към инфлацията като към главен герой, докато истинският сюжет може да се развива в дълга, слабите доходи, крехкото потребление и финансовите оценки, които чакат повод да се коригират.

Понякога най-голямата грешка в икономиката не е, че не виждаш кризата. А че я търсиш в грешното десетилетие.

В заключение, американската икономика не изглежда толкова като възраждане на стагфлацията, колкото като опасно подхлъзване към познатия модел на първото десетилетие на века — модел, в който слабият ръст се прикрива от кредит, а уязвимостите се маскират от пазарна еуфория. Това не е прогноза за неизбежен срив, а предупреждение, че историческите аналогии имат значение само ако бъдат избрани правилно.

*Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за покупка или продажба.