Снимка: iStock

Настоящата ситуация около Федералния резерв не е просто поредният цикъл на несигурност, а класически пример за това как шок от предлагането може да разруши иначе стабилна макро рамка. Исторически, когато рязко покачване на цените на петрола съвпадне с вече повишена инфлация, централните банки попадат в най-трудната възможна позиция – така наречения „policy trap“, при който всяко решение има негативна цена. Това се е случвало през 70-те години, частично през 2008 година и в по-умерен вариант през 2022 година. Днес този сценарий отново се връща на преден план.

Преди само няколко седмици дебатът във Федералния резерв беше относително ясен и дори техничен. Основният въпрос беше къде се намира т.нар. „неутрална лихва“ – ниво, което нито стимулира, нито забавя икономиката. След три намаления на лихвите през есента на 2025 година и стабилизиращ се пазар на труда, мнозинството от членовете на Фед изглеждаха комфортно с идеята да задържат лихвите в диапазона 3.5%–3.75% и да наблюдават развитието на икономиката.

Тази рамка обаче беше изградена върху едно ключово предположение – че инфлацията постепенно ще се охлажда и че енергийните цени няма да създадат нов натиск. Именно това предположение вече е под въпрос.

Военният конфликт с Иран и последвалият скок на цените на петрола променят фундаментално условията. Инфлацията, която и без това остава над целта на Фед от 2% вече повече от пет години, получава нов импулс. Основният индекс PCE е около 3.1% на годишна база, а CPI беше около 2.4% преди шока – стойности, които не оставят много пространство за агресивно облекчаване на паричната политика. Това означава, че Фед вече не може да разглежда инфлацията като решен проблем.

В същото време, именно тук се появява парадоксът. Исторически шоковете в цените на петрола, когато идват от страна на предлагането, имат по-силен негативен ефект върху икономическия растеж, отколкото върху устойчивата, т.нар. core инфлация. Това означава, че докато headline инфлацията може да се покачи, реалната икономика започва да губи инерция. Данните вече подсказват подобна динамика. Растежът на БВП за последното тримесечие на 2025 година е ревизиран до едва 0.7%, а пазарът на труда показва смесени сигнали – от растеж на заетостта до последващ спад.

Това поставя Фед в класическата дилема на стагфлацията. От една страна, по-високите цени на енергията увеличават инфлационния натиск и ограничават възможността за намаляване на лихвите. От друга страна, същите тези високи цени действат като данък върху потреблението, което формира около 70% от икономиката на САЩ, и създават риск от рязко забавяне на растежа.

Именно затова вътрешните разделения във Фед се задълбочават. Една част от участниците започват да гледат на шока като временен и да аргументират, че централната банка може да „прегледа през него“, тъй като не води до устойчиво покачване на базисната инфлация. Други обаче стават все по-предпазливи, подчертавайки, че инфлацията вече е достатъчно устойчива и че всяко ново ускорение може да подкопае доверието в монетарната политика.

Пазарът към момента прави сравнително ясен залог. Очакванията са, че Фед ще задържи лихвите без промяна в диапазона 3.5%–3.75%, като първите потенциални намаления се изместват към края на годината. Това обаче не означава стабилност, а по-скоро липса на яснота. Самият „dot plot“, който ще покаже индивидуалните очаквания на членовете на Фед, вероятно ще бъде силно разпръснат – отражение на фундаменталната несигурност в системата.

Ключовият фактор оттук нататък е времето. Ако цените на петрола останат около или над 100 долара за период от няколко месеца, рискът за икономиката нараства значително. Оценките сочат, че подобен сценарий може да бъде достатъчен, за да тласне икономиката към рецесия. Причината е проста – ефектът от енергийния шок не е моментен, а се натрупва чрез по-високи разходи за транспорт, производство и потребление.

Интересно е, че въпреки глобалния характер на кризата, част от анализаторите остават относително спокойни по отношение на САЩ, тъй като страната вече е нетен износител на енергия. Това обаче не елиминира проблема. Дори при енергийна самодостатъчност, крайните потребители усещат директно повишението на цените, което влияе върху разходите и поведението им.

В крайна сметка ситуацията може да се обобщи с едно ключово изречение – Фед вече не управлява цикъл, а реагира на шок. Това е съществена разлика. При нормален икономически цикъл централната банка може да калибрира политиката си постепенно. При шок от предлагането изборите са ограничени и често закъснели.

Най-големият риск тук не е самото покачване на петрола, а комбинацията от вече висока инфлация, отслабващ растеж и нарастваща несигурност. Това е именно средата, в която монетарната политика губи ефективност, а грешките стават по-скъпи.

И ако има един ясен извод от текущата ситуация, той е, че пазарът постепенно се връща към свят, в който макроикономическите фактори – енергия, инфлация и геополитика – отново доминират над ликвидността и централнобанковите очаквания.

Материалът е с аналитичен характер и не представлява инвестиционен съвет.