Снимка: Istock

В последните месеци на пазарите се случва нещо, което трудно се улавя с традиционните модели, но се усеща ясно от поведението на капитала. Активи с напълно различен профил започват да се движат в една и съща посока, а класическите зависимости – риск срещу доходност, акции срещу облигации, долар срещу суровини – все по-често се чупят. Това не е временен шум и не е просто поредният епизод на повишена волатилност. Това е промяна в логиката, по която пазарите оценяват стойност.

Дълго време основният въпрос за всеки актив беше прост: колко доходност носи спрямо риска. Днес този въпрос вече не е достатъчен. Все по-често капиталът се държи така, сякаш първото, което търси, не е доходност, а възможност за изход. Не бърз изход за спекулация, а надежден изход при системен стрес.

Точно това обяснява защо златото е на исторически върхове в момент, в който реалните лихви не са катастрофално отрицателни. Обяснява защо държавни облигации губят част от ролята си на автоматично убежище, въпреки че носят доход. Обяснява и защо капиталът се насочва към активи, които не предлагат обещание за плащане, а просто съществуват извън баланса на някого.

Пазарите започват да правят разлика между „актив, който носи доход“, и „актив, който не изискана доверие“. Това е фина, но фундаментална промяна. В свят на растящ дълг, политизирана парична политика и геополитическа фрагментация, обещанието за бъдещо плащане вече не се възприема като безусловно добро. Напротив – то все по-често се третира като форма на експозиция към система, чиято стабилност вече не се приема за даденост.

Тук идва и парадоксът на текущия цикъл. От една страна, икономиките все още растат, компаниите отчитат печалби, безработицата е ниска. От друга – пазарите се държат така, сякаш се подготвят за сценарии, които не са в базовия консенсус. Това не е паника, а предпазливост. Капиталът не бяга, но започва да се подрежда.

В такъв режим „евтино“ и „скъпо“ престават да бъдат абсолютни категории. Един актив може да изглежда скъп по традиционни метрики и едновременно с това да е подценен спрямо ролята, която започва да играе. Обратното също е вярно – актив с добра доходност и разумна оценка може да се окаже скъп, ако разчита изцяло на стабилността на система, която пазарът вече не приема безусловно.

Затова и сравнението между активи все по-често се прави не в долари, а в функции. Какво прави този актив в сценарий на напрежение? Колко лесно може да бъде прехвърлен? Колко контрагента изисква? Колко политическа воля стои зад него? Това са въпроси, които допреди десетилетие бяха периферни, а днес са в центъра на инвестиционните решения, макар рядко да се формулират открито.

Особено показателно е поведението на институционалните инвеститори. Те не изоставят традиционните пазари, но все по-често добавят слоеве защита, които не са свързани с доходност. Това не е бягство от риска, а бягство от зависимост. Разликата е съществена. Рискът може да се управлява; зависимостта – не винаги.

В този контекст става ясно защо някои активи изглеждат „упорити“ – не падат толкова, колкото биха паднали в предишни цикли, и не реагират симетрично на добри и лоши новини. Причината не е в това, че са станали по-малко волатилни, а че част от търсенето им вече не е тактическо, а структурно. Това търсене не гони движение, а позиция.

Тук трябва да се внимава с изводите. Това не означава, че светът е на прага на колапс или че старите активи са обречени. Означава, че в цените постепенно се появява нова премия – премия за независимост. Тя не е ясно обозначена, не се котира директно, но започва да се усеща в начина, по който капиталът се разпределя.

Именно затова опитите да се обяснят текущите движения само с лихви, инфлация или печалби често изглеждат непълни. Те улавят повърхността, но пропускат подводното течение. А то е, че пазарите вече не приемат стабилността на финансовата архитектура като даденост, а като променлива.

В такава среда най-ценният актив не е този с най-високата доходност, а този с най-ниската зависимост. Не този, който обещава най-много, а този, който изисква най-малко доверие. Това не е нова идея в историята, но е нова за поколение инвеститори, свикнали с десетилетия на относителна предвидимост.

И точно тук се крие тихият намек, който пазарът започва да прави: бъдещето на оценките няма да се решава само от паричната политика или икономическия растеж, а от това кои активи могат да функционират като изход, а не като обещание. Кои могат да бъдат държани не защото ще донесат доход, а защото няма от кого да го поискат.

Тази промяна не става за една нощ. Тя се натрупва бавно, в поведението, не в декларациите. Но когато веднъж бъде осъзната, тя обяснява защо толкова различни пазари започват да изглеждат странно синхронизирани. И защо въпросът „скъп ли е този актив“ все по-често отстъпва място на друг, много по-труден: „независим ли е“.

*Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.