Снимка: iStock

След като САЩ и Китай очертаха рамката на новото си търговско примирие, Европа отново се оказа наблюдател, а не участник в игра, която ще определя нейната индустриална съдба. Темата изглежда техническа — износът на редки земни елементи, търговските мита, контролът върху фентанила — но реалността е дълбоко стратегическа. Става дума за достъп до ресурси, без които зелената трансформация и цифровата икономика на континента стават само политически лозунг. В този смисъл споразумението между Вашингтон и Пекин не просто охлажда напрежението, а изостря нова тревога: Европа може да се окаже най-големият губещ в един мир, който не е неин.

Китай разполага с над 60% от глобалното производство и над 80% от преработката на редки земни елементи — стратегически материали, от които зависят електромобилите, батериите, вятърните турбини и почти цялата военна електроника. Всяка пауза в износа им, дори временна, е шок за европейската индустрия, която вече се бори с високи енергийни цени, скъп капитал и изтичане на производствени мощности към САЩ и Азия. Новата сделка между Тръмп и Си фактически фиксира двустранен канал за контролирана търговия с редки метали, в който Европа няма роля. С други думи — двете най-големи икономики си поделят жизненоважната суровина, а европейските компании остават в периферията на достъпа.

Това е симптом, не изключение. През последните две десетилетия континентът последователно отстъпва индустриален терен, заменяйки стратегическото производство с регулаторен контрол. От енергетика до технологии, от отбранителна индустрия до суровини — Европа пише правила, които останалите не спазват. След шока от войната в Украйна и прекъсването на руския газ, Брюксел говори за „стратегическа автономия“, но без реална инфраструктура за нея. Ако през 2022 година Европа зависеше от Москва за енергия, то през 2025 зависимостта от Пекин за критични материали е още по-дълбока — и далеч по-малко контролируема.

САЩ, напротив, използват търговската дипломация като инструмент на индустриална политика. Сделката на Тръмп не е жест към Пекин, а ход за стабилизиране на американските вериги за доставка, в които Китай остава необходим, но вече не доминиращ партньор. Европа обаче няма нито капацитет, нито гъвкавост да играе подобна игра. Новите европейски фондове за „критични суровини“ и инициативи като European Raw Materials Alliance се развиват бавно, административно и често без пазарен импулс. Докато САЩ изкупуват бъдещия достъп чрез двустранни споразумения, Европа все още обсъжда какви данъчни стимули да предложи на компаниите, които си тръгват.

Големият парадокс е, че континентът, който пръв формулира идеята за „зелена индустриална революция“, сега рискува да се окаже без инструментите, нужни за осъществяването ѝ. Германия е в рецесия, Франция е парализирана от социални вълнения, а Италия и Испания балансират между фискални ограничения и структурни зависимости. В този фон американско-китайската сделка не изглежда като чужд театър, а като рамка, която ще определя цената на европейската модерност. Ако Пекин реши да пренасочи дори 10% от износа на редки метали към американските компании за сметка на европейските, това ще означава удар по цели отрасли — от автомобилната индустрия до възобновяемата енергия.

Новата геоикономика се гради върху формула, в която скоростта на адаптация се превръща в нова форма на сила. Европа е бавна — институционално, политически и технологично. Докато Пекин мисли в десетилетия и Вашингтон в изборни цикли, Брюксел мисли в директиви. И това е фундаменталният проблем: когато силовите играчи преначертават веригите на доверие, Европа не може да реагира достатъчно бързо, защото е конституционно устроена да не рискува.

Днес континентът разполага с две опции: да продължи да играе ролята на регулатор на процеси, които не контролира, или да приеме, че новата икономическа карта на света изисква нов тип реалполитика — прагматична, ресурсно ориентирана, по-близка до интересите, отколкото до идеалите. В свят, в който дори климатът вече се мисли в геополитически термини, старият европейски модел на „висока цел, ниска защита“ изглежда морално възвишен, но стратегически наивен.

Истинският тест за Европа няма да е дали ще успее да реагира на сделката Тръмп–Си, а дали ще може да дефинира собствения си интерес в свят, където зависимостта вече е новата форма на власт. Ако през XX век континентът беше изворът на индустриална сила, през XXI може да остане просто консуматор на чужда енергия и чужди технологии. И в този смисъл въпросът не е дали Европа ще оцелее икономически — тя ще. Въпросът е дали ще остане субект на историята или ще се превърне в неин зрител.

*Материалът е с аналитичен характери е не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.