Снимка: iStock

ExxonMobil е започнала правно оспорване на европейските изисквания за изграждане на капацитет за съхранение на въглероден диоксид. Спорът поставя конкретен финансов въпрос пред енергийния сектор: кой трябва да инвестира в новата инфраструктура, преди да е ясно колко клиенти ще я използват и при какви цени?

Според Financial Times, цитирана от Reuters, американската компания е започнала арбитражна процедура срещу Европейския съюз заради разпоредби в европейския Акт за промишленост с нулеви нетни емисии. Те задължават определени производители на петрол и газ да участват в развитието на капацитет за съхранение на CO₂ до 2030 г. Европейската комисия е уведомила съответния комитет на Съвета на ЕС за процедурата и подготвя отговор.

ExxonMobil твърди, че компаниите са принудени да осигурят капацитет при недостатъчно развит пазар за улавяне и транспортиране на въглерод. Според позицията ѝ сроковете са нереалистични, а изискванията могат да увеличат енергийните разходи в Европа. Това е аргументът на компанията в спора, а не установен резултат от прилагането на правилата.

За Брюксел изграждането на такава инфраструктура е необходимо условие за намаляване на промишлените емисии. Европейската цел е до 2030 г. да има наличен капацитет за инжектиране на поне 50 млн. тона CO₂ годишно в геоложки хранилища. Това е цел за готова инфраструктура, а не изискване още от първата година непременно да бъде съхраняван целият този обем.

Разликата има пряко значение за възвръщаемостта. Хранилище, което може да приема въглероден диоксид, започва да генерира приходи само ако има потребители, транспортна връзка и договорени условия. Изградената мощност може да стои частично неизползвана, докато предприятията подготвят собствените си инсталации.

Технологията за улавяне и съхранение на въглерод, известна като CCS, включва няколко отделни дейности. CO₂ се улавя при промишленото производство, подготвя се за транспортиране и се отвежда до подходящо подземно хранилище. Всяка част изисква инвестиции, разрешителни и координация с останалите участници. Европейската комисия разглежда тази верига като част от решенията за индустрии, чиито емисии са трудни за премахване.

Тук възниква проблем, познат и от други големи инфраструктурни проекти. Производителят трудно ще инвестира в улавяне на емисии без сигурен достъп до транспорт и съхранение. Операторът на хранилището от своя страна търси дългосрочни клиенти, преди да вложи капитала. Ако всеки изчаква другия, целият проект може да се забави.

Европейският подход се опитва да ускори изграждането чрез задължения за част от нефтените и газовите компании. Приносът им се определя спрямо добива на петрол и природен газ в ЕС през периода 2020-2023 г. Европейската комисия обосновава избора с техния опит и ресурси за разработване на подземни обекти, включително възможността за използване на изчерпани находища.

От гледна точка на засегнатите компании обаче техническата компетентност не решава автоматично въпроса за търговския риск. Един проект може да бъде изпълним и полезен за индустрията, но да предлага недостатъчна възвръщаемост при конкретна цена, натоварване или срок.

Именно разходите по цялата верига правят този спор важен и за бъдещите клиенти. Доклад на Съвместния изследователски център на Европейската комисия от 2024 г. посочва ориентировъчни разходи за улавяне от 40 до 90 евро на тон при трудни за декарбонизиране производства като цимент и стомана. За транспорта диапазонът е 2-30 евро на тон, а за съхранението - 5-35 евро. Това са оценки за различни условия и технологии, а не единна тарифа за всеки проект.

Дори при такива широки диапазони се вижда защо натоварването на инфраструктурата е решаващо. Големият първоначален разход трябва да се разпредели върху достатъчно обработени количества. Ако доставките се забавят или останат под очакванията, цената на услугата и срокът за изплащане могат да се окажат по-неблагоприятни.

За промишлените предприятия решението също изисква сметка. Те трябва да сравнят инвестицията в улавяне, текущите разходи за експлоатация и таксите за транспорт и съхранение с останалите възможности за намаляване на емисиите. По-голямата предвидимост на договорите би улеснила финансирането и на двете страни.

ExxonMobil има и собствен търговски интерес в развитието на CCS. Компанията съобщава, че е започнала операции по проект, свързан със завода на Nucor за директно редуцирано желязо в Луизиана. Предвиденият обем за улавяне, транспортиране и съхранение е до 800 хил. тона CO₂ годишно. Компанията го определя като третия си действащ CCS проект за външен клиент.

Този пример показва защо правният спор трябва да се разглежда през условията за инвестиции. ExxonMobil развива подобни услуги, но оспорва начина, по който европейските задължения разпределят риска и определят времето за изграждане на капацитета.

За акционерите значение имат размерът на необходимия капитал, договорените бъдещи приходи и възможността проектите да се изплатят. За европейската индустрия въпросът е дали инфраструктурата ще бъде готова навреме и дали услугата ще бъде икономически достъпна.

Започналата процедура не означава, че изискванията вече са отменени или сроковете са променени. Тя обаче откроява едно от най-трудните условия пред промишлената декарбонизация: да се изгради цяла нова инвестиционна верига, в която доставчици, оператори и клиенти трябва да поемат ангажименти почти едновременно. Финансовата устойчивост на тази верига ще бъде също толкова важна, колкото и техническата ѝ готовност.

Материалът е с информационен и аналитичен характер и не представлява инвестиционен съвет.