Снимка: iStock

Драматичният обрат в американската външна политика спрямо Каракас превръща Венецуела от изолирана крепост в най-голямата петролна строителна площадка в света, където прагматизмът на Доналд Тръмп започва да пренарежда глобалните енергийни потоци. Покана към Китай и Индия да инвестират в страна, която до вчера беше под пълна блокада, не е просто жест на добра воля, а стратегическа маневра за легитимиране на новия режим и едновременно с това – инструмент за отслабване на позициите на Иран. Вашингтон разбира, че за да стабилизира държава с разрушена инфраструктура, му е нужен не само контрол, но и огромен входящ поток от чуждестранен капитал, който да сподели тежестта на предвидената инвестиция от 100 милиарда долара.

Докато американските сили държат контрола над енергийните доставки след залавянето на Николас Мадуро, Белият дом вече чертае архитектурата на „сделката на века“, която включва пренасочване на индийския интерес от Техеран към Каракас. Изказването на Тръмп на борда на Air Force One разкрива, че САЩ вече не гледат на Китай като на враг във венецуелските петролни полета, а по-скоро като на необходим купувач, който може да бъде интегриран в нова, контролирана от Вашингтон система. Фактът, че доставките за Пекин паднаха до нула през януари заради действията срещу „сенчестия флот“, дава на САЩ огромно предимство при договарянето на условията, при които китайският капитал ще се върне в играта.

Наблюдаваме класическо пречупване на досегашната парадигма: санкциите вече не са стена, а филтър, през който преминават само одобрени от Министерството на финансите на САЩ играчи. Лицензирането на гиганти като Chevron и включването на водещи търговски къщи като Vitol и Trafigura за управление на милиони барели венецуелски суров петрол показва, че пазарът преминава от идеологическо противопоставяне към режим на максимална пазарна ефективност под американски надзор. Пазарната психология в момента е в състояние на предпазлив оптимизъм, като инвеститорите оценяват риска от политическа нестабилност срещу огромния потенциал на най-големите петролни запаси в света, които изведнъж стават достъпни при намалени данъци и разширени права на собственост.

Ситуацията напомня за началото на 20-ти век или за периода след Втората световна война, когато големите сили са преразпределяли сферите на влияние върху суровините, за да осигурят десетилетия на енергийна сигурност. Аналогията с Ирак след 2003 г. е неизбежна, но с тази разлика, че тук САЩ действат много по-директно като икономически брокер, който кани конкурентите си на масата, при условие че те спазват новите правила на играта. Този подход намалява вероятността от саботаж от страна на Китай и Индия и същевременно ускорява възстановяването на производството, което е жизненоважно за глобалния баланс на ликвидността.

Център на вниманието тук не е самото допускане на чужди инвестиции, а фактът, че петролът се използва като дипломатическо оръжие за окончателно изолиране на противници като Иран чрез икономическо изкушение на неговите клиенти. Пазарът не говори с думи, а с движения на танкерите, и пренасочването на 14 милиона барела, първоначално предназначени за Китай, към американски и европейски хранилища, е ясен сигнал за промяната в глобалния софтуер на търговията. Това е среда, в която геополитическият риск е вграден в цената, но печалбата от „отварянето“ на Венецуела изглежда твърде голяма, за да бъде пренебрегната от глобалните играчи.

Оставени без избор пред новата реалност, Пекин и Ню Делхи вероятно ще приемат условията на Вашингтон, превръщайки Латинска Америка в новото бойно поле на корпоративната дипломация. Въпросът за инвеститорите вече не е дали Венецуела ще се завърне на пазара, а под чия юридическа рамка ще се случва това и доколко устойчива ще бъде тази нова структура при евентуална смяна на политическия вятър. В крайна сметка, пазарът не търси морална чистота, а предвидимост, и настоящата администрация на САЩ се опитва да я осигури чрез твърда ръка и широко отворени врати за капитал.

Предстои ни да видим как този прилив на венецуелски петрол ще повлияе на кохезията в ОПЕК+ и дали Русия ще остане пасивен наблюдател на това мащабно пренареждане. Цикълът на енергийна зависимост навлиза в етап на дефрагментация, където старият ред се разпада, за да направи място на една по-цинична, но вероятно по-стабилна система на споделени интереси. Историята на петрола винаги е била история на властта, а днес властта се дефинира от способността да контролираш не само кладенеца, но и купувача на неговата продукция.

Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.