Снимка: iStock

В продължение на три десетилетия Европа живя с убеждението, че геополитиката е преодолян етап от историята. След края на Студената война континентът инвестираше в интеграция, регулации и социална стабилност, приемайки, че твърдата сила остава в миналото. Този модел работеше, докато външната среда беше благоприятна и Съединените щати поемаха основната тежест на сигурността. Днес тази илюзия се разпада.

Европейският съюз се намира под троен натиск. Русия упражнява военна и хибридна заплаха по източния фланг, Китай подкопава икономическата устойчивост чрез индустриално свръхпроизводство и стратегическа зависимост, а Съединените щати — при втория мандат на Доналд Тръмп — действат все по-транзакционно и без сантимент към старите съюзнически навици.

Коренът на проблема не е само външен. Европа сама изгради архитектурата на своята уязвимост. Зависимостта от руски енергийни доставки, от китайския пазар и от американския военен чадър не беше наложена насила. Тя бе резултат от политически избори, направени с презумпцията, че конфликтът е изключение, а не правило. Когато сметките дойдоха едновременно, пространството за маневриране се оказа ограничено.

Военният натиск от Москва вече не е абстрактен. Под ръководството на Владимир Путин Русия не само води пълномащабна война в Украйна, но системно тества устойчивостта на европейските държави чрез саботажи, кибератаки и демонстративни военни действия. В Берлин, балтийските столици и Скандинавия все по-често се обсъжда сценарият за директна конфронтация в рамките на десетилетието.

Паралелно с това икономическият натиск от Пекин нараства. Китайската индустриална политика, подкрепяна от държавата, застрашава европейските производители, а стратегическите проекти на Си Дзинпин целят превръщането на Евразия в икономическо пространство с китайски център. Подкрепата на Пекин за руските военни усилия допълнително разклаща илюзията за „прагматично партньорство“.

На този фон Съединените щати вече не са безусловният стабилизатор. По време на първия мандат на Тръмп Европа се страхуваше от американско оттегляне. Днес страхът е различен: че американският натиск ще се комбинира с руския и китайския, превръщайки Европа в обект, а не в субект на глобалната политика. Исканията за по-високи разходи за отбрана са придружени от търговски натиск и демонстративно презрение към европейската нерешителност.

Въпреки това ситуацията не е безизходна. Контурите на възможен европейски отговор вече се очертават. Първият елемент е самопомощта. Военните бюджети растат, а страни като Германия и Дания пренасочват поръчки към европейски производители. Икономическият еквивалент на тази линия включва болезнени, но неизбежни реформи за повишаване на конкурентоспособността — процес, за който от години настоява Марио Драги.

Вторият елемент е диверсификацията. Европейският съюз ускорява търговските споразумения с Индия, Латинска Америка и тихоокеански партньори. В краткосрочен план това няма да намали драстично зависимостта от Съединените щати и Китай, но в дългосрочен ще увеличи стратегическите опции и устойчивостта на натиск.

Третият, и може би най-деликатен компонент, е комбинацията от възпиране и диалог с Вашингтон. Когато Европа демонстрира готовност за реални икономически ответни мерки, дори Тръмп е склонен да отстъпи. В същото време каналите за тих диалог — включително чрез фигури като Марк Рюте — позволяват деескалация и запазване на работещо партньорство.

Тази стратегия няма да върне старото статукво. И това може да се окаже предимство. По-асертивна Европа, която поема по-голяма отговорност за собствената си сигурност, би могла да изгради по-зряла и балансирана връзка със Съединените щати. Така трансатлантическото партньорство няма да изчезне, а ще се трансформира.

Рисковете обаче остават значителни. Европейското превъоръжаване ще изисква огромни средства и политически непопулярни реформи. Вътрешните разделения между север и юг, изток и запад, не са изчезнали. Русия ще се опитва да разцепва, а Тръмп може едновременно да настоява за европейска автономия и да наказва проявите ѝ.

Ако Европа не намери стабилна опора, континентът рискува да се превърне в поле за чужди стратегии. Историята показва, че подобна роля носи не влияние, а унижение. В свят на засилващо се съперничество между велики сили това няма да е добра новина нито за Европа, нито за Съединените щати.

Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.