Когато Vanguard 500 Index Fund започва работа през 1976 г., идеята индексен фонд за индивидуални инвеститори да следва механично S&P 500 изглежда почти като признание за поражение. Защо някой би искал средната пазарна доходност, когато професионален мениджър би могъл да избере само най-добрите компании? Пет десетилетия по-късно въпросът изглежда обърнат. Не защо инвеститорът би избрал индекса, а защо толкова много активни стратегии не успяват да го победят достатъчно устойчиво, за да оправдаят разходите, риска и непрекъснатото вземане на решения.

Голямата статистическа измама на оцелелите

На пръв поглед резултатът на Vanguard 500 не изглежда впечатляващо. Според данните на Morningstar, цитирани от Марк Хълбърт, фондът е едва 43-ти сред 93 взаимни фонда, за които има непрекъсната история от август 1976 г. Това го поставя приблизително в средата на класацията. Ако анализът приключи тук, бихме могли да заключим, че индексното инвестиране е било добро, но далеч не изключително решение.

Проблемът е, че тези 93 фонда са оцелелите.

През 1976 г. са съществували стотици други фондове, които впоследствие са били закрити, слети или просто са изчезнали. Те вече не присъстват в днешната сравнителна таблица. Именно тук се появява едно от най-опасните статистически изкривявания във финансите, survivorship bias, или отклонението на оцелелите. Когато сравняваме Vanguard само с фондовете, преживели половин век, всъщност го сравняваме с необичайно успешна селекция от първоначалната група.

Хълбърт изчислява, че ако към анализа бъдат добавени и изчезналите фондове, Vanguard 500 вероятно се намира някъде между 81-вия и 90-ия процентил на цялата първоначална популация. Това означава нещо забележително: инвеститорът не е трябвало да открие най-добрия портфейлен мениджър през 1976 г. Достатъчно е било да избере пазара и да остане в него. Петдесет години по-късно резултатът вероятно е по-добър от този на повече от четири пети от конкурентните стратегии.

Това не е просто история за Vanguard. Това е урок за начина, по който оценяваме инвестиционните резултати.

Истинският противник на активния инвеститор не е индексът

Причината е математическа. Преди разходите всички инвеститори взети заедно представляват пазара. След разходите средният активно управляван долар неизбежно трябва да се представи по-слабо от пазара, защото активното управление струва повече. Такси, оборот, спредове, данъци и грешки при избора на момент постепенно създават разлика, която изглежда малка за една година, но става огромна за 30 или 50.

Представете си две стратегии с начални 100 000 долара. Едната носи средно 10% годишно, а другата 9%. След десет години разликата все още изглежда управляема: приблизително 259 000 срещу 237 000 долара. След 30 години обаче имаме около 1.74 млн. срещу 1.33 млн. След 50 години приблизителните стойности стават 11.7 млн. срещу 7.4 млн. долара. Един процентен пункт годишно се е превърнал в повече от 4 млн. долара разлика.

Това е силата на сложното олихвяване, но и причината разходите да бъдат толкова разрушителни в дългосрочен хоризонт.

Индексният фонд не трябва да открива следващата Nvidia. Не трябва да прогнозира Федералния резерв. Не трябва да познае кога ще започне рецесията. Неговото структурно преимущество е много по-прозаично: прави малко грешки и струва малко.

Но S&P 500 всъщност не е пасивен

Тук се появява една от най-интересните особености на индексното инвестиране. Когато купуваме S&P 500, често си представяме, че държим един и същ портфейл десетилетия наред. Това не е вярно. Самият индекс непрекъснато се променя. Слабите компании постепенно губят тегло или напускат индекса, растящите компании увеличават влиянието си, а новите лидери на американската икономика влизат в него.

Инвеститорът следователно е пасивен, но портфейлът не е статичен.

Това е изключително мощен механизъм. Преди десетилетия американският пазар беше доминиран от петролни компании, индустриални конгломерати, банки и автомобилни производители. По-късно огромна част от стойността премина към Microsoft, Apple, Amazon, Alphabet, Meta и Nvidia. Инвеститорът не е трябвало през 1976 г. да предвиди кои компании ще управляват икономиката през 2026 г. Индексът постепенно е направил тази адаптация вместо него.

Именно тук се намира една от най-подценяваните характеристики на капиталово претегления индекс: победителите автоматично получават по-голямо тегло, а губещите постепенно стават по-маловажни.

Това е своеобразна еволюционна машина за капитал.

50 години означават и много възможности да се откажеш

Историята изглежда очевидна само когато я гледаме назад. Инвеститорът във Vanguard 500 е трябвало да премине през инфлационната криза през 70-те, лихвите на Пол Волкър, срива през 1987 г., рецесията от началото на 90-те, спукването на технологичния балон, 11 септември, финансовата криза от 2008 г., европейската дългова криза, пандемичния срив през 2020 г., инфлационния шок и агресивното покачване на лихвите след него.

На няколко пъти S&P 500 губи приблизително половината от стойността си.

Следователно стратегията „не прави нищо“ е проста само на хартия. Психологически тя може да бъде изключително трудна. Да не продадеш, когато всички говорят за края на финансовата система, изисква решение. Да не преследваш най-популярния фонд след три години изключителна доходност също изисква решение. Да приемеш, че нямаш предимство в прогнозирането на следващите шест месеца, може да бъде по-трудно от създаването на сложен инвестиционен модел.

Точно тук индексът печели не само чрез ниските разходи, а чрез намаляване на броя решения, които инвеститорът има възможност да обърка.

Има обаче един огромен капан в урока от последните 50 години

От историята на Vanguard лесно може да бъде направено неправилното заключение, че S&P 500 винаги е най-добрата инвестиция. Това вече е съвсем различно твърдение.

Последните 50 години съвпадат с един от най-успешните периоди в икономическата история на САЩ. Американските компании глобализираха бизнеса си, технологичният сектор създаде компании с невиждани маржове и мащаб, инфлацията беше победена след 80-те, лихвите десетилетия намаляваха, капиталовите пазари се задълбочаваха, а доларът остана доминиращата световна резервна валута.

Днешната отправна точка е различна. Американският пазар е много по-скъп от историческите си средни стойности, концентрацията в най-големите компании е необичайно висока, държавният дълг премина 40 трилиона долара, а доходността по държавните облигации отново предлага реална конкуренция на акциите. Това не означава, че S&P 500 непременно ще се представя лошо. Означава, че успехът на индексната стратегия не трябва да бъде объркван с гаранция за същата бъдеща доходност.

И тук е важната разлика. Най-силният урок от Vanguard не е „купувайте S&P 500“. Урокът е много по-универсален.

Най-голямото инвестиционно предимство може да бъде да не пречиш на капитала си

Хълбърт дава още един впечатляващ пример. Неговата база данни следи инвестиционни бюлетини от 1980 г. От 49 моделни портфейла, съществували тогава, само четири все още съществуват и едновременно са пред пазара за целия период. Ако приемем, че изчезналите стратегии са изоставали от пазара при прекратяването си, Vanguard 500 би се намирал приблизително в 92-рия процентил.

Това обръща традиционната логика на инвестирането.

За да бъдеш сред най-добрите 10–20% за една година, вероятно трябва да направиш нещо различно от пазара. За да бъдеш сред най-добрите 10–20% за половин век, може би трябва преди всичко да избегнеш катастрофалните грешки.

Да не платиш прекалено високи разходи. Да не преследваш вчерашните победители. Да не сменяш стратегията след всеки слаб период. Да не продаваш при паника. Да не позволяваш едно грешно убеждение да унищожи портфейла. И най-вече да останеш достатъчно дълго в играта, за да позволиш на сложното олихвяване да свърши работата си.

Това е истинската инвестиционна история на Vanguard 500 след 50 години. Не история за това как пасивното управление е победило активното. И не доказателство, че анализът е безсмислен. Активното управление може да създава стойност, но летвата е много по-висока, отколкото изглежда, защото трябва да победи индекс, който е евтин, автоматично се адаптира към победителите и почти никога не прави емоционални грешки.

Най-провокативният извод след половин век е друг: в инвестирането действието се вижда, но бездействието се капитализира.

Vanguard 500 не е знаел кои ще бъдат победителите на следващите 50 години. Не е предвидил интернет, смартфона, финансовата криза, пандемията или изкуствения интелект. Просто е притежавал американския корпоративен сектор, докато той се е променял.

И пет десетилетия по-късно това се оказва достатъчно, за да победи огромното мнозинство от онези, които са се опитвали да направят нещо повече.

Материалът има аналитичен и информационен характер и не представлява инвестиционна препоръка. Миналата доходност не гарантира бъдещи резултати, а инвестициите на капиталовите пазари са свързани с риск от загуба на капитал.