Снимка: iStock

Независимостта на централните банки, превърнала се в един от основните принципи на икономическата политика през последните десетилетия, е изправена пред нарастващ политически натиск. Правителства и партии в редица държави настояват за по-голям контрол върху институциите, определящи лихвените проценти, докато самите централни банки се опитват да възстановят доверието след поредица от грешки около финансовата криза, пандемията и последвалия инфлационен шок.

Моделът на независима парична политика придоби особено значение след действията на Пол Волкър в началото на 80-те години. Като председател на Федералния резерв той повиши лихвените проценти до около 20%, за да овладее изключително високата инфлация, въпреки огромната политическа и икономическа цена.

Последвалите десетилетия затвърдиха убеждението, че централните банки трябва да могат да вземат непопулярни решения независимо от изборния календар. Политиците имат естествен стимул да предпочитат ниски лихви, силно кредитиране и бърз икономически растеж, докато централната банка понякога трябва да направи точно обратното, за да предотврати инфлация или финансови дисбаланси.

Този модел обаче вече е под сериозен натиск.

Критиците посочват, че централните банки също допуснаха големи грешки. Те реагираха късно на рисковете преди световната финансова криза от 2007-2009 г., задържаха лихвените проценти прекалено ниски в последвалия период и бяха обвинени, че са допринесли за балони при акциите и недвижимите имоти.

След пандемията проблемът беше обратният. Част от водещите централни банки подцениха инфлационния натиск и първоначално разглеждаха ускорението на цените като временно. Когато стана ясно, че инфлацията е значително по-устойчива, институциите бяха принудени да затегнат политиката много по-рязко.

Към това се добавят обвиненията, че централните банки постепенно са излезли извън традиционния си мандат. Теми като климатичните промени, социалното неравенство и геополитиката все по-често попадат в техните изследвания, регулации и публични изказвания.

Критиците твърдят, че подобни въпроси трябва да бъдат решавани от избрани парламенти и правителства, а не от независими институции, чиито ръководители не се избират пряко от гражданите.

Въпреки тези аргументи ограничаването на оперативната независимост носи значителни рискове.

Президентът на САЩ Доналд Тръмп открито настоява за по-голямо влияние върху паричната политика. Във Великобритания също се засили политическата критика към Английската централна банка, докато евроскептичните движения от години поставят под въпрос властта на Европейската централна банка.

Нова Зеландия вече предприе по-конкретни действия, като ограничи част от отговорностите на своята централна банка и отхвърли искания за допълнително финансиране.

Опасността е, че ако паричната политика започне да се подчинява на непосредствените политически нужди, инфлационните очаквания могат бързо да се влошат.

Инвеститорите трябва да вярват, че централната банка ще повиши лихвите при необходимост, дори когато това е неудобно за правителството. Ако тази увереност изчезне, притежателите на облигации вероятно ще поискат по-висока доходност като компенсация за инфлационния и политическия риск.

Това означава по-високи разходи по финансирането не само за държавата, но и за компаниите и домакинствата.

Историята от 70-те години показва какво може да се случи, когато паричната политика не успява да установи достатъчно доверие. Периодът беше белязан от комбинация между висока инфлация, рецесии и силно променливи лихвени проценти.

Независимостта обаче не означава липса на отчетност.

Централните банки получават правомощията си от законодателната власт и трябва периодично да доказват, че ги използват правилно. Това предполага редовни външни проверки, ясни мандати и значително по-добра комуникация с обществото.

Прегледът на прогнозните модели на Английската централна банка през 2024 г. например установи слабости както в прогнозите, така и в начина, по който институцията обяснява решенията си.

Отделно проучване на Австралийската централна банка заключи, че институцията е прекалено затворена и трябва да обяснява по-ясно начина, по който достига до решенията си.

Канада използва различен модел, при който мандатът на централната банка се преразглежда на всеки пет години. Подобен механизъм позволява целите да бъдат актуализирани, без оперативната независимост да бъде премахвана.

Именно това вероятно ще бъде основният модел за централната банка на XXI век – ясни цели, определени от демократично избраната власт, но голяма свобода при избора на инструментите за тяхното постигане.

Институциите трябва също да разполагат с достатъчно правомощия да реагират извънредно при кризи.

Световната финансова криза и пандемията показаха защо подобна гъвкавост е необходима. Когато традиционното намаляване на лихвените проценти вече не беше достатъчно, водещите централни банки започнаха да купуват огромни количества държавни и други облигации.

До края на 2021 г. Федералният резерв, Европейската централна банка, Английската централна банка и Японската централна банка са държали общо около 57 трилиона долара активи. За сравнение през десетилетието преди фалита на Lehman Brothers през 2008 г. сумата е била около 10 трилиона долара.

Тези покупки помогнаха за стабилизирането на финансовите системи и понижиха дългосрочните лихви, когато краткосрочните вече бяха около нулата.

Но интервенциите размиха границата между парична и бюджетна политика.

Когато централната банка купува огромни количества държавен дълг, тя неизбежно влияе върху разходите за финансиране на правителството. Това създава политически очаквания, които впоследствие са трудни за премахване.

Сега проблемът може да стане още по-сериозен заради високите бюджетни дефицити в редица развити икономики.

Инвеститорите все повече се питат дали в бъдеще централните банки няма да бъдат принудени да подпомагат финансирането на държавния дълг. Подобен процес, известен като монетизиране на дълга, може да подкопае доверието в способността им да контролират инфлацията.

Признаци за подобни опасения вече се виждат на глобалните облигационни пазари, където доходността достигна многогодишни върхове. Това увеличава разходите за обслужване на държавния дълг и поставя правителствата под допълнителен натиск.

Новият председател на Федералния резерв Кевин Уорш също критикува разширяването на ролята на институцията. Според него централната банка се е отдалечила от основната си задача за контрол върху инфлацията и е навлязла прекалено дълбоко в области като климатичната политика и социалното неравенство.

Американският министър на финансите Скот Бесънт също смята, че Федералният резерв е поел прекалено много функции и разчита прекомерно на икономическите си модели.

Част от тази критика е основателна. Централните банки трудно могат да защитят независимостта си, ако постоянно увеличават броя на въпросите, върху които искат да влияят.

Решението обаче не е превръщането им в подразделения на правителствата.

По-устойчивият модел предполага по-тесен и ясно определен мандат, комбиниран с реална оперативна свобода. Парламентите трябва да решават какви са целите, но централните банки трябва да определят как да ги постигнат.

Това разделение става още по-важно в свят на по-чести икономически сътресения.

Геополитическите конфликти, нарушените вериги за доставки, климатичните промени и огромните бюджетни дефицити могат да доведат до по-чести инфлационни шокове. В подобна среда централните банки ще трябва да действат бързо и понякога да вземат решения, които са политически крайно непопулярни.

За да го направят, те се нуждаят не просто от юридическа независимост, а от обществено доверие.

Това означава по-добро обяснение на решенията, признаване на грешките и готовност за независим външен контрол.

Председателят на Европейската централна банка Кристин Лагард също подчерта, че в по-трудна глобална среда основният въпрос вече не е само запазването на законовата независимост, а доверието, което позволява тази независимост да бъде използвана.

Това може да се окаже най-важният урок за централните банки през следващите десетилетия.

Те не могат да бъдат напълно изолирани от обществото и политиката, защото упражняват огромно влияние върху ипотеките, заетостта, инвестициите, финансовите пазари и държавните бюджети.

Но ако решенията за цената на парите бъдат изцяло подчинени на изборния цикъл, резултатът може да бъде значително по-висока инфлация, нестабилни лихви и по-слабо доверие във финансовата система.

Централната банка на XXI век следователно трябва да бъде едновременно независима и по-отчетна – с ограничен и ясен мандат, редовни проверки, прозрачни решения и достатъчно свобода да реагира решително при кризи.

Най-голямата опасност не е институциите да допускат грешки. Такива ще има при всяка система. По-големият риск е политическият натиск да премахне способността им да предприемат необходимите действия точно когато те са най-непопулярни.

*Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за търговия на финансовите пазари.