Снимка: iStock

Досега почти всички анализи на изкуствения интелект се въртяха около едни и същи въпроси – кой ще произведе най-мощния модел, коя компания ще инвестира най-много в центрове за данни и кой ще спечели най-голям пазарен дял. Но през последните месеци започва да се очертава нов риск, който няма нищо общо с технологиите. Той е политически, социален и инфраструктурен. Ако досега основното ограничение пред AI беше липсата на достатъчно графични процесори и електроенергия, следващото ограничение може да се окаже много по-трудно за преодоляване – общественото нежелание тези центрове за данни изобщо да бъдат построени.

Последните социологически проучвания в САЩ показват тревожна тенденция. Около 57% от американците се противопоставят на изграждането на центрове за данни в своите общности, докато едва 14% ги подкрепят. Това вече не е изолиран протест на няколко местни организации. Темата постепенно се превръща в национален политически въпрос, а все повече щати и местни власти започват да обсъждат или вече въвеждат временни ограничения върху новото строителство. Дори Ню Йорк наложи първата щатска забрана върху изграждането на нови центрове за данни за период до една година.

На пръв поглед подобно развитие изглежда странно. Само преди година всички говореха за това как изкуственият интелект ще създаде нова индустриална революция, ще повиши производителността и ще ускори икономическия растеж. Защо тогава обществото започва да се противопоставя именно на инфраструктурата, която прави тази революция възможна?

Отговорът е, че хората започват да виждат не само ползите, но и разходите. Огромните центрове за данни консумират колосални количества електроенергия, вода и земя. Те работят непрекъснато, генерират шум, изискват нови електропроводи и често променят изцяло характера на местните общности. Докато технологичните компании виждат в тях бъдещето на изкуствения интелект, жителите на засегнатите райони често виждат огромни индустриални комплекси, които ще повлияят на ежедневието им, без да създадат значителен брой постоянни работни места.

Именно тук се появява първият сериозен конфликт между глобалната AI стратегия и местната политика. Един център за данни може да струва десетки милиарди долари, но след завършването му обикновено осигурява сравнително ограничен брой постоянни работни места. От гледна точка на местната общност това означава, че тя поема голяма част от екологичните и инфраструктурните разходи, докато икономическите ползи остават далеч по-малки от очакваното.

Технологичните компании вече осъзнават този проблем. Именно затова близо 200 организации, включително OpenAI, Microsoft, Amazon, Meta, Google, Oracle, xAI и големи американски енергийни компании, подписаха така наречения „Ratepayer Protection Pledge“. Основното обещание е центровете за данни сами да поемат разходите за необходимата електроенергия и инфраструктура, без те да бъдат прехвърляни върху сметките на домакинствата.

Това безспорно е стъпка в правилната посока. Но тя вероятно няма да бъде достатъчна.

Проблемът е, че цената на електроенергията е само една част от уравнението. Противниците на новите центрове за данни поставят много по-широк кръг въпроси – използването на огромни количества вода за охлаждане, шумовото замърсяване, въздействието върху околната среда, натоварването на електропреносната мрежа и промяната в облика на местните общности. Дори ако технологичните компании поемат изцяло сметката за електроенергията, тези останали притеснения няма да изчезнат.

Това превръща проблема в класически пример за така наречения синдром "Not In My Backyard" (NIMBY). Почти всички искат да използват AI, но много по-малко хора искат инфраструктурата, необходима за неговото функциониране, да бъде изградена близо до дома им. Подобни конфликти вече сме наблюдавали при атомните електроцентрали, високоволтовите далекопроводи, вятърните паркове и дори соларните инсталации. Сега същата логика започва да се пренася и върху центровете за данни.

От инвестиционна гледна точка това е изключително важна промяна. През последните две години анализаторите почти изцяло оценяваха AI компаниите през призмата на търсенето. Колко графични процесора ще бъдат закупени? Колко нови центрове за данни ще бъдат изградени? Колко електроенергия ще бъде необходима? Все по-малко внимание се обръщаше на въпроса дали обществото изобщо ще позволи изграждането на тази инфраструктура със същото темпо.

А именно това може да се превърне в следващото естествено ограничение на AI цикъла.

Парадоксално е, че технологичните компании вече разполагат с капитал, технологии и търсене. Това, което започва да им липсва, е обществен лиценз за експанзия. Историята показва, че подобни ограничения могат да бъдат много по-трудни за преодоляване от чисто инженерните предизвикателства. Нов завод може да бъде построен за две години. Промяната в обществените нагласи понякога отнема десетилетия.

Разбира се, не бива да се правят прибързани заключения. Засега няма признаци, че строителството на центрове за данни ще спре. Големите технологични компании продължават да инвестират рекордни средства, а американската администрация ясно заявява, че разглежда AI като стратегически приоритет в глобалната конкуренция с Китай. Това означава, че политическата воля за развитие на инфраструктурата остава силна.

Но именно тук се оформя един от най-интересните конфликти през следващите години. От едната страна стоят националните интереси – технологично лидерство, икономически растеж и геополитическо съревнование. От другата са местните общности, които не желаят да поемат непосредствените разходи от тази трансформация. Колкото повече AI навлиза в реалната икономика, толкова по-често тези два интереса ще се сблъскват.

За инвеститорите това означава, че следващата фаза на AI революцията няма да бъде определяна единствено от Nvidia, Microsoft или OpenAI. Все по-голямо значение ще имат електроенергийните мрежи, разрешителните режими, достъпът до вода, местната политика и общественото приемане на новата инфраструктура. Това са фактори, които рядко присъстват във финансовите модели, но могат съществено да определят скоростта, с която индустрията ще се развива.

Историята на технологичните революции показва, че всяка нова технология в един момент достига до границите на физическата инфраструктура. Железниците се сблъскаха със земята, интернет – с оптичните кабели, електромобилите – със зарядната инфраструктура. Изкуственият интелект вероятно ще се сблъска с нещо още по-сложно – общественото съгласие.

Именно затова следващата голяма битка за AI може да не се води в лабораториите на OpenAI или в производствените мощности на Nvidia. Тя може да се води в заседателните зали на местните общини, където ще се решава дали следващият център за данни изобщо ще получи разрешение за строеж.

Материалът е с аналитичен и образователен характер и не представлява препоръка за покупка или продажба на финансови активи.