Снимка: iStock

Всяка година финансовите пазари обръщат огромно внимание на решенията на Федералния резерв, инфлацията, доходността по американските облигации или отчетите на най-големите технологични компании. Това са събитията, които движат цените от ден за ден и определят настроенията на инвеститорите. В същото време обаче съществуват процеси, които се развиват толкова бавно, че почти не попадат в ежедневните новини, но именно те могат да променят световната финансова система през следващите десетилетия. Натрупването на злато от централните банки е един от тях, а Китай безспорно е държавата, около която има най-много въпросителни. Причината не е само, че Народната банка на Китай продължава да увеличава официалните си резерви почти всеки месец, а че все повече анализатори започват да се питат дали официалните данни изобщо показват реалната картина.

Графиката, която разглеждаме, прави изключително смело твърдение. Според нея официалните резерви на Китай възлизат на около 2 320 тона, но реалните държавно контролирани запаси могат да достигат приблизително 23 000 тона. Ако подобна оценка се окаже вярна, това би означавало, че Китай разполага с почти десет пъти повече злато, отколкото официално признава. Подобно количество би превърнало страната в безспорния най-голям притежател на злато в света, далеч пред Съединените щати, които официално държат около 8 100 тона. Подобна разлика би променила не просто статистиката, а начина, по който разбираме глобалния паричен баланс.

Тук обаче е необходимо да направим едно много важно разграничение между факт и хипотеза. Официалните данни на Народната банка на Китай, Международния валутен фонд и Световния съвет по златото не потвърждават подобни количества. Всичко над официално декларираните резерви представлява аналитичен модел, основан на оценки за вътрешното производство, нетния внос, тегленията от Shanghai Gold Exchange, движението на физическото злато и поведението на държавните институции. Това не означава, че моделът е грешен. Но означава, че никой извън китайските власти не знае с абсолютна сигурност какво количество физическо злато реално се намира под пряк или косвен държавен контрол.

Именно тук започва интересната част. Защото въпросът не е дали Китай държи точно 23 000 тона. Истинският въпрос е защо все повече сериозни анализатори смятат подобен сценарий за напълно възможен. Отговорът се крие в начина, по който Китай традиционно управлява стратегическите си ресурси. За разлика от западните държави, където резервите обикновено се концентрират директно в баланса на централната банка, китайската система е много по-разпръсната. Огромни държавни банки, суверенни фондове, държавни корпорации и различни публични институции могат да държат стратегически активи, които формално не се водят резерв на Народната банка, но при необходимост практически остават под контрола на държавата.

Историята също подкрепя известен скептицизъм към официалните данни. През 2009 година Китай изненадва света, когато обявява, че резервите му всъщност са нараснали от около 600 до над 1 000 тона, като голяма част от тези покупки са били извършени години по-рано, без да бъдат публично оповестени. Подобен сценарий се повтори и през 2015 година, когато отново беше отчетено рязко увеличение след дълъг период на привидна липса на активност. Това показва, че китайските власти не възприемат прозрачността като задължителен елемент от управлението на стратегическите си резерви. Ако купуват злато, те предпочитат пазарът да научава за това със значително закъснение.

Но защо изобщо би било необходимо подобно натрупване? Ако гледаме на златото като на инвестиция, подобна стратегия изглежда трудно обяснима. Ако обаче гледаме на него като на инструмент на националната сигурност, логиката става съвсем различна. За една централна банка златото не е актив, който трябва да носи дивидент или текуща доходност. То е актив, който няма кредитен риск, не представлява задължение на друга държава и не може да бъде "отпечатан" с политическо решение. В свят, в който финансовите санкции постепенно се превръщат в инструмент на международната политика, именно тези характеристики започват да придобиват все по-голямо значение.

Замразяването на голяма част от руските валутни резерви след началото на войната в Украйна вероятно беше един от най-важните геополитически сигнали за последните десетилетия. Независимо от политическата оценка за конфликта, посланието към всички останали големи държави беше пределно ясно – резервите, държани в чужди валути и западни финансови институции, не са напълно имунизирани срещу политически риск. Именно след този момент покупките на злато от централните банки достигнаха най-високите си нива от десетилетия насам. Това вече не е спекулация. Това е официално потвърден факт.

Китай е особено интересен и поради още една причина. Страната е едновременно най-големият производител на злато в света и един от най-големите му вносители. Огромна част от местния добив никога не напуска страната. Значителни количества физическо злато постъпват и чрез международния внос. Това означава, че независимо дали говорим за официални резерви, държавни банки или частни инвеститори, количеството физическо злато, намиращо се на китайска територия, нараства почти непрекъснато вече повече от две десетилетия. Именно върху този факт стъпват повечето модели за така наречените "сенчести резерви".

Разбира се, подобни оценки имат и своите слабости. Част от това злато може да принадлежи на домакинства. Друга част може да бъде собственост на търговски банки, бижутерийни компании или индустриални предприятия. Самото наличие на физическо злато в страната не означава автоматично, че то е държавен резерв. Именно затова числото от 23 000 тона трябва да се разглежда като една възможна горна граница, а не като установен факт. Но дори реалното количество да е значително по-ниско, стратегическата посока остава напълно ясна.

Всъщност най-интересното в тази история не е самото злато. Най-интересно е какво ни казва то за начина, по който Китай гледа на бъдещето на международната финансова система. Ако анализираме действията на Пекин през последните години, виждаме последователна стратегия. Намаляване на експозицията към американски държавни облигации. Развитие на международните разплащания в юани. Изграждане на алтернативни платежни инфраструктури. Натрупване на стратегически суровини. И постоянни покупки на физическо злато. Погледнати поотделно, тези процеси изглеждат несвързани. Погледнати заедно, те очертават една много по-голяма картина – постепенно изграждане на финансова архитектура, която е по-малко зависима от долара.

Това не означава, че доларът ще загуби статута си на световна резервна валута. Подобен процес би отнел десетилетия, ако изобщо се случи. Но означава, че светът постепенно се движи към многополюсна финансова система, в която златото отново започва да изпълнява ролята на стратегически резервен актив. Не защото ще замени парите, а защото представлява универсална форма на доверие между държавите, независима от политическите решения на която и да е централна банка.

В крайна сметка графиката не трябва да бъде възприемана като доказателство, че Китай тайно държи 23 000 тона злато. Това просто не може да бъде потвърдено с публичните данни, с които разполагаме. Но тя поставя един много по-интересен въпрос – възможно ли е официалната статистика да показва само малка част от реалната картина? Историята показва, че Китай вече е изненадвал света с подобни разкрития. Ако някога се окаже, че действителните резерви са значително по-високи от официално декларираните, това няма да промени само класацията на централните банки. Това ще бъде символично потвърждение, че най-голямата геополитическа промяна на XXI век вече не се измерва единствено в долари, а все по-често и в тонове физическо злато.

*Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи.