Снимка: iStock

Пристигането на Си Дзинпин в Пхенян е повече от дипломатически жест. То е демонстрация на близост, сигнал към Вашингтон и внимателно подредена сцена, на която Северна Корея вече не се представя като самотен, притиснат режим, а като част от по-широк фронт от държави, оспорващи американското влияние. За Ким Чен Ун тази визита има стойност на политическо признание. За Китай - на инструмент за управление на криза, която отдавна не се свежда само до ядрената програма на Пхенян.

Китайският президент бе посрещнат от Ким Чен Ун и съпругата му Ри Сол Джу, според китайски държавни медии. Заедно със Си Дзинпин пристигна и съпругата му Пън Лиюен. Церемонията беше построена в познатия севернокорейски стил - почетен караул, деца с цветя, знамена и 21 артилерийски залпа на площад „Ким Ир Сен“. В подобни режими детайлите никога не са само протокол. Те са език на властта. Всеки кадър казва на вътрешната публика, че лидерът не е изолиран, а уважаван. Всеки жест изпраща външно послание, че Пхенян има силен покровител в момент на нарастващо напрежение.

Срещата е първото посещение на Си Дзинпин в Северна Корея от 2019 година. Това само по себе си превръща визитата в събитие с висока политическа тежест. Между двете посещения светът се промени рязко - пандемия, война в Украйна, задълбочаващо се противопоставяне между Китай и Съединените щати, нови санкционни режими, военна ескалация около Иран и все по-остър дебат за ядреното възпиране. Северна Корея не стоеше извън тези процеси. Напротив - тя ги използва, за да излезе от периферията на международната система и да се позиционира като необходим партньор в антизападна геополитическа конструкция.

Ким Чен Ун днес изглежда по-уверен, отколкото в ранните години на управлението си. Тогава международната изолация, санкциите и зависимостта от Китай ограничаваха маневреността му. Сега картината е различна. Севернокорейският лидер задълбочи връзките си с Владимир Путин, разшири контактите си с външни партньори и се появи редом до Си Дзинпин и руския президент на възпоменания в Пекин по повод края на Втората световна война. За Пхенян това беше пробив - не просто дипломатически, а символен. Ким вече не иска да изглежда като проблем за решаване. Той иска да бъде фактор, с който другите трябва да се съобразяват.

В основата на тази промяна стои ядрената програма. Дебатът в Китай също се е изместил. Вече не става дума само за това как Северна Корея да бъде убедена да се откаже от ядрените си оръжия. Все по-реалистичният въпрос е как регионалните сили да управляват съсед, който почти няма намерение да се разоръжи. Това е важна промяна. Тя не означава официално признание на Северна Корея като нормална ядрена сила, но показва, че пълната денуклеаризация все повече изглежда като политическа цел от предишна епоха.

Войната с Иран вероятно е затвърдила тази логика в Пхенян. За Ким Чен Ун основният урок е ясен - ядрените оръжия са най-силната гаранция за оцеляване на режима. Северна Корея многократно е провеждала ядрени изпитания и според широки оценки вече разполага с десетки бойни глави. В очите на Пхенян това не е инструмент за престиж, а за защита от съдбата на Саддам Хюсеин и Муамар Кадафи. Севернокорейските държавни медии отдавна повтарят тази теза: държавите без надеждно възпиране могат да бъдат атакувани, свалени и разглобени отвън.

Тъкмо затова всяко предложение за диалог със Северна Корея трябва да бъде разглеждано с хладна преценка. Южнокорейският президент Ли Дже Мюн призова за мирно съвместно съществуване и продължаване на комуникацията със Севера. Подобен подход изглежда разумен на пръв поглед. Полуостровът е твърде опасен за политика на пълно мълчание. Но разговорите с режима на Ким Чен Ун рядко дават резултата, който демократичните правителства очакват. Пхенян използва диалога, когато той му носи време, признание или отстъпки. Не го използва, за да се откаже от основния си инструмент за оцеляване.

Сеул ще следи визитата на Си Дзинпин изключително внимателно. Южна Корея се намира в сложен момент. От една страна, Ли Дже Мюн отбелязва първата година от президентството си с послания за нови двигатели на растежа, по-силен фондов пазар и по-строго пазарно правоприлагане. От друга, севернокорейският риск остава постоянна стратегическа сянка над всяка икономическа програма. Инвеститорите могат да гледат към полупроводниците, изкуствения интелект и подценените акции, но всяка промяна в триъгълника Пекин - Пхенян - Москва има пряко значение за риска в региона.

За Китай визитата е опит да се покаже, че Пекин остава незаменим посредник и покровител. Си Дзинпин не иска Северна Корея да действа напълно самостоятелно, особено ако това може да провокира военна криза до китайските граници. Но той също не иска Пхенян да бъде отслабен до степен, в която американското влияние в региона да се засили. Северна Корея е неудобен партньор, но полезен буфер. Тя създава проблеми, но и задържа вниманието на Вашингтон, Сеул и Токио.

Редакционната статия на севернокорейския държавен вестник „Родон Синмун“ беше показателна. В нея посещението бе представено като доказателство за „непобедимостта“ и жизнеността на отношенията между Северна Корея и Китай. Китайският народ беше наречен братски, а Пхенян обеща да продължи да работи с Пекин за социалистическата кауза и за защита на мира в региона и света. Това е познат език, но в сегашния контекст звучи по-твърдо. Не става дума само за приятелство. Става дума за политическо подравняване.

Появата на Си Дзинпин в Пхенян изпраща и послание към Съединените щати. Китай показва, че не приема американския ред в Североизточна Азия като даденост. Северна Корея показва, че има гръб. Русия, макар и не пряко присъстваща на сцената, остава част от по-широката картина чрез укрепналите отношения с Ким Чен Ун. Така регионът започва да прилича все по-малко на система от отделни кризи и все повече на свързана геополитическа верига.

В тази верига ядреното възпиране е централният възел. Иранската криза може да направи Северна Корея още по-малко склонна към компромис. Ако Пхенян заключи, че режимите без ядрени оръжия са уязвими, а тези с ядрен арсенал могат да принудят великите сили да преговарят, тогава всяка надежда за денуклеаризация става още по-слаба. Това не означава, че дипломацията е безсмислена. Означава, че тя трябва да бъде освободена от илюзии.

Най-важният въпрос след тази визита не е какво точно ще бъде записано в официалните съобщения. Те вероятно ще говорят за приятелство, сътрудничество, мир и стабилност. Истинският въпрос е дали Китай ще използва влиянието си, за да сдържа Северна Корея, или ще позволи на Ким Чен Ун да продължи да повишава залога, докато остава защитен от дипломатическия чадър на Пекин. За Сеул и Вашингтон разликата е огромна.

Визитата на Си Дзинпин в Пхенян не е изолиран протоколен епизод, а знак за новата твърдост в азиатската геополитика. Северна Корея вече не изглежда като самотна диктатура, чакаща натискът да я пречупи. Тя се движи сред по-силни партньори, говори с повече увереност и гледа на ядрения си арсенал като на окончателна застраховка. Китай от своя страна показва, че ще остане централният външен фактор в сметките около Пхенян. Това прави полуострова по-предвидим в едно отношение - Северна Корея няма намерение да отстъпва. И много по-опасен в друго - всяка грешка вече ще се случва в среда на по-тясно подредени сили.

*Текстът има аналитичен характер и не представлява инвестиционен съвет.