Снимка: iStock

Новата ескалация между Съединените щати и Иран не е изолиран военен епизод, а поредно доказателство, че примирието в Близкия изток съществува повече като дипломатическа конструкция, отколкото като устойчива реалност на терен. Американските сили са прехванали ирански балистични ракети и дронове, насочени към съседни страни в региона, включително Кувейт и Бахрейн. Според United States Central Command нито една от ракетите не е поразила целта си, а американски персонал и техника не са пострадали.

Отговорът на Вашингтон е бил удар по иранска военна наземна контролна станция на остров Кешм. Американското командване определя атаката като действие при самоотбрана. Този език е важен, защото Белият дом се опитва да запази рамката на ограничен отговор, а не на пълномащабно разширяване на войната. Въпреки това всяко военно действие в подобна среда носи риск от грешна преценка, прекомерна реакция или политически натиск за нова демонстрация на сила.

Кризата се развива на няколко свързани фронта. От една страна стои директното напрежение между Вашингтон и Техеран. От друга — израелската кампания срещу Hezbollah в Ливан, която се превръща в допълнителен източник на нестабилност. Именно тази кампания е предизвикала телефонен разговор между Доналд Тръмп и израелския премиер Бенямин Нетаняху. Двамата обаче са представили различни версии за договореното, което показва по-дълбок проблем: съюзниците не гледат по един и същ начин на финала на конфликта.

Доналд Тръмп от месеци настоява, че сделка за прекратяване на войната с Иран е в обсега на дипломацията. Подобно послание има вътрешнополитическа и пазарна стойност. То внушава контрол, перспектива и способност за управление на най-опасната криза в региона. Но действията на Израел показват, че Вашингтон не държи всички лостове. За Бенямин Нетаняху операцията срещу Hezbollah е въпрос на израелска сигурност, а не второстепенна тема, която може лесно да бъде подчинена на американския график за преговори.

Тук се откроява най-сложният дипломатически възел. Съединените щати и Израел започват войната като партньори, но постепенно личи разлика в целите. Вашингтон търси начин да прекъсне цикъла на удари, отмъщение и нови преговори. Израел изглежда настоява да запази военна свобода на действие срещу Hezbollah и в южната част на Ливан. Иран от своя страна настоява, че Ливан трябва да бъде част от всяко мирно уреждане. Така конфликтът вече не може да бъде затворен само в рамката на американско-ирански разговори.

В петролния пазар фокусът логично остава върху Ормузкия проток. Преди началото на войната през него са преминавали около една пета от световните потоци на петрол и втечнен природен газ. Видимият търговски трафик през водния път остава ограничен, а новите бойни действия веднага повишават цената на Brent до 97 долара за барел. Това движение не е просто реакция на конкретния удар, а премия за риска от по-широк срив в енергийната логистика.

Иран използва именно тази уязвимост като политически инструмент. Техеран вече е предупредил, че може да засили ограниченията върху движението през Ормузкия проток, да затвори и Баб ел Мандеб, както и да удари Израел директно. Подобни заплахи не е нужно да бъдат изпълнени изцяло, за да влияят върху пазарите. Достатъчна е вероятността за прекъсване, за да се промени поведението на търговци, застрахователи, корабособственици и правителства.

Дипломатическата картина също е неясна. Иран заявява, че разговорите чрез посредници са спрени, докато Доналд Тръмп отрича това. Подобно разминаване има значение, защото самото съществуване на преговорен канал често действа като предпазител срещу по-голяма война. Ако страните вече не са съгласни дори дали преговорите продължават, рискът от стратегическа мъгла нараства.

Военните действия в Ливан добавят човешко и политическо измерение към кризата. Според информацията в материала над 3000 души са били убити, а около 1 милион са разселени. Съюзници на Съединените щати в арабския свят и Европа настояват за спиране на конфликта, но боевете продължават. Доналд Тръмп твърди, че израелските сили няма да се придвижат срещу Бейрут, докато Бенямин Нетаняху говори за временно примирие в северната част на Ливан и запазване на операциите на юг.

Разликата в тези формулировки не е дребна дипломатическа подробност. Тя показва как всяка страна се опитва да запази пространство за собствена интерпретация. За Белия дом е важно да покаже, че е спрял настъпление към Бейрут и е овладял ескалацията. За израелското правителство е важно да не изглежда ограничено от външен натиск, особено когато представя действията срещу Hezbollah като ключови за националната сигурност.

В тази среда Доналд Тръмп трябва да убеждава няколко различни публики едновременно. Той трябва да покаже на американските избиратели, че контролира кризата. Трябва да убеди съюзниците, че Вашингтон може да наложи ред върху регионалната динамика. Трябва да успокои пазарите, че Ормуз няма да се превърне в трайно затворен коридор. И трябва да запази достатъчно доверие в Техеран, за да продължат поне минимални разговори.

Това е почти невъзможна комбинация, когато военните участници действат с различни приоритети. За Иран конфликтът е въпрос на регионално влияние, възпиране и оцеляване на съюзническите мрежи. За Израел Hezbollah е непосредствена заплаха по северната граница. За Съединените щати най-големият риск е разширяване на войната до мащаб, който може да удари енергийните пазари, военните бази и политическия дневен ред във Вашингтон.

Най-опасното в тази фаза не е само поредната ракета или ответен удар, а натрупването на разминавания между съюзници, противници и посредници. Когато всяка страна вижда различен край на войната, пътят към мир става по-тесен, по-бавен и много по-уязвим към следващата грешка.

*Текстът има аналитичен характер и не представлява инвестиционен съвет.