Снимка: iStock

Дипломацията около войната с Иран навлезе в най-деликатната си фаза. Доналд Тръмп заяви, че преговорите с Техеран за временно споразумение вървят добре, а пазарите реагираха така, сякаш рискът от ново разрастване на конфликта поне временно намалява. Петролът поевтиня рязко, световните борси поеха нагоре, а вниманието се насочи към въпроса дали Ормузкият проток може да бъде отворен отново без ново унижение за една от страните.

На повърхността сигналите изглеждат насърчителни. Вашингтон и Техеран обсъждат сделка, която да удължи прекратяването на огъня за приблизително два месеца. В замяна Съединените щати биха вдигнали военноморската блокада на ирански пристанища, а Иран би позволил възстановяване на трафика през най-важния енергиен коридор в света. Подобен ход би успокоил страните от Персийския залив, би намалил натиска върху цените на горивата и би дал на Доналд Тръмп възможност да представи кризата като управляема, а не като война без изход.

Зад тази конструкция обаче стои трудна политическа сметка. Иран настоява да запази роля в управлението на морския трафик през Ормузкия проток. За Техеран това не е технически детайл, а въпрос на суверенитет и престиж след месеци на военен натиск. Съединените щати, европейските държави и арабските партньори във Вашингтон виждат същото искане по съвсем различен начин - като опасен прецедент, който би позволил на Иран да държи световната енергийна търговия под постоянна политическа заплаха.

Опитът на Техеран да промени езика също не решава проблема. Иранските представители вече говорят не за такси, а за плащания за „навигационни услуги“. Формулировката е по-мека, но съдържанието остава спорно. Всяко плащане, свързано с преминаването през протока, ще бъде възприето от противниците на Иран като признание за фактически контрол. Точно тук преговорите могат да се сблъскат с най-голямото си препятствие: как да се намери механизъм, който да позволи на Иран да не изглежда победен, без останалите участници да изглеждат принудени да приемат ирански надзор върху глобален морски коридор.

Катар се очертава като едно от ключовите места за тиха дипломация. Иранска делегация, водена от председателя на парламента Мохамад Багер Галибаф, отпътува за Доха за разговори с високопоставени катарски представители. В състава на делегацията е и управителят на иранската централна банка Абдолнасер Хемати, което подсказва, че финансовата част на евентуалната сделка е не по-малко важна от военната. Размразяването на милиарди долари ирански средства може да се превърне в решаващ стимул за Техеран, но и в основна мишена за критиците на споразумението във Вашингтон.

Посредническата роля на Пакистан също придава необичаен характер на процеса. Началникът на пакистанската армия Асим Мунир, представян като основен канал между воюващите страни, е заявил пред Китай, че споразумението е близо. Тази дипломатическа география показва колко широко е разпъната кризата. Тя не е само спор между Съединените щати и Иран. В нея се преплитат интересите на Китай, арабските монархии, Израел, Европа и азиатските купувачи на енергия, които зависят от предвидимостта на морските маршрути.

Израел остава най-трудният външен фактор в уравнението. Макар да не участва пряко в преговорите с Иран, правителството в Йерусалим настоява да запази свобода на действие срещу заплахи, които определя като ядрени, ракетни и свързани с финансиране на въоръжени организации. Израелският енергиен министър Ели Коен даде ясно да се разбере, че страната му няма да се чувства обвързана от договореност, която не премахва тези рискове. Това поставя Вашингтон пред класическа дилема: как да договори пауза с Техеран, без да изглежда, че ограничава Израел, и как да успокои Израел, без да провокира Иран да се оттегли от масата.

Ливан допълнително усложнява картината. Иран настоява примирието да обхваща всички фронтове, включително сблъсъците между Израел и подкрепяната от Техеран организация „Хизбула“. За Израел подобно разширяване на споразумението би означавало външен натиск върху собствените му военни решения. За Иран то е начин да покаже, че не изоставя съюзниците си. Именно тези странични фронтове често правят близкоизточните примирия по-крехки от самите войни, които трябва да спрат.

Доналд Тръмп се опитва да държи едновременно две линии. От една страна, той представя възможната сделка като силно споразумение, което няма да повтори ядрената договорка от 2015 година. От друга страна, изпраща предупреждение, че при провал бойните действия могат да се подновят с още по-голяма сила. Това е позната преговорна тактика, но този път рискът е изключително висок. Войната вече е взела хиляди жертви в Близкия изток, най-вече в Иран и Ливан, а скокът на цените на горивата засили вътрешния натиск върху Белия дом.

Републиканските критици на всяка отстъпка към Техеран следят процеса с подозрение. Сенатор Линдзи Греъм и други привърженици на твърдата линия смятат, че евентуалното размразяване на средства и временното облекчаване на натиска могат да се превърнат в подарък за иранското ръководство. За да успокои тази част от политическия лагер, Доналд Тръмп отново призова Саудитска Арабия, Катар и други държави да се присъединят към Abraham Accords. Но и тук реалността е по-трудна от дипломатическата формула. Рияд и Доха отдавна обвързват признаването на Израел с реални стъпки към палестинска държавност в Газа и на Западния бряг.

Дори ако временното споразумение бъде постигнато, то няма да реши основния спор. Ядрената програма на Иран ще остане в центъра на следващия етап. Съединените щати настояват Техеран да предаде голямо количество високообогатен уран и да се откаже от обогатяване за дълъг период. За иранското ръководство това би било тежка стратегическа отстъпка, особено след война, в която режимът трябва да убеждава собственото си общество, че е устоял на външен натиск.

Затова настоящите разговори са по-скоро опит за замразяване на кризата, отколкото за нейното окончателно решаване. Те могат да отворят Ормузкия проток, да свалят цената на петрола, да дадат въздух на регионалните икономики и да намалят риска от незабавна ескалация. Но не могат сами по себе си да изчистят недоверието между Вашингтон и Техеран, нито да премахнат израелските опасения, нито да убедят арабските държави, че новата архитектура на сигурността в региона е стабилна.

Сделката изглежда по-близо, но мирът още не изглежда сигурен. Ормузкият проток може да бъде отворен с дипломатическа формула, но политическият проток между Иран, Израел и Съединените щати остава много по-тесен. Следващите решения няма да покажат само дали войната може да бъде спряна временно. Те ще покажат дали страните изобщо са готови да платят цената на по-дълго примирие.

*Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за търговия на финансовите пазари.