Снимка: iStock

Доналд Тръмп можеше да избере мълчанието. В случая с Тайван това често е най-разумният инструмент на американската дипломация - не защото въпросът е маловажен, а защото всяка дума около него има тежест, която далеч надхвърля обичайния политически шум. Вместо това американският президент описа дълго отлагания пакет оръжия за Тайпе на стойност 14 милиарда долара като елемент от преговорите с Китай. С тази реплика той отвори пространство за съмнение там, където Вашингтон десетилетия наред се опитваше да поддържа внимателно изчислена несигурност.

Проблемът не е само в конкретната фраза. Още по-опасно е внушението, че сигурността на Тайван може да бъде поставена на масата до земеделски покупки, самолетни сделки или митнически отстъпки. В отношенията между Съединените щати и Китай има много теми, по които може да се търси компромис. Тайван обаче не е обикновена променлива в търговско уравнение. Той е централна точка в баланса на силите в Азия, символ на американската надеждност и потенциален детонатор на криза с глобални последици.

Думите на Тръмп бяха изречени в контекста на срещата му със Си Дзинпин в Пекин. Именно затова ефектът им е още по-силен. Китайският лидер отдавна настоява, че Тайван е вътрешен въпрос на Китай и че островът трябва да бъде върнат под контрола на Пекин. Когато президент на Съединените щати заговори за оръжейна подкрепа за Тайпе като за „преговорен коз“, това неизбежно се чете в Пекин като възможност за нов натиск. Китайската страна няма да пропусне подобен сигнал. Тя ще се опита да го превърне в отправна точка за бъдещи искания.

Тайпе реагира очаквано с тревога, макар и в дипломатически премерен тон. Тайванското външно министерство подчерта, че островът е суверенен и независим, а представители на президента Лай Цинде напомниха, че американските оръжейни продажби са не само израз на ангажимент към сигурността на Тайван, но и част от взаимното възпиране срещу регионални заплахи. Зад тези формулировки стои по-дълбок страх: че при достатъчно политически натиск Вашингтон може да започне да третира подкрепата си за Тайван като условна.

Това би било рязък завой спрямо логиката, която поддържа мира в Тайванския проток от десетилетия. Американската политика се основава на така наречената стратегическа неяснота. Вашингтон не обещава изрично, че ще се намеси военно при китайска атака, но също така не позволява на Пекин да бъде сигурен, че такава атака би останала без американски отговор. Тази несигурност е умишлена. Тя е предназначена да възпира едновременно китайска агресия и едностранни действия на Тайпе, които биха могли да предизвикат ескалация.

Тънкостта на тази политика личи и в езика, който американските президенти традиционно използват. Съединените щати казват, че не подкрепят независимостта на Тайван, но избягват по-силната формулировка, че се противопоставят на нея. Разликата между тези две позиции е малка само на пръв поглед. Именно в нея се крие дипломатическото пространство, което позволява на Вашингтон да предупреждава Пекин, без да дава пълна политическа подкрепа на формално обявяване на независимост от страна на Тайпе.

Тръмп рискува да размие тази конструкция. Ако Пекин започне да вярва, че американският ангажимент към Тайван може да бъде търгуван, равновесието в региона става по-нестабилно. Китай може да увеличи натиска - военно, дипломатически и икономически - с убеждението, че Вашингтон е готов на отстъпки срещу търговски или политически облаги. Това не означава непременно незабавна война, но увеличава вероятността от грешни сметки. В кризи като тази погрешната преценка често е по-опасна от предварително планираната агресия.

Последиците не се ограничават до сигурността. Тайван произвежда огромна част от най-напредналите полупроводници в света, които стоят в основата на изкуствения интелект, модерните военни системи, автомобилната индустрия и високотехнологичната икономика. Криза в Тайванския проток би разтърсила не само Азия, но и глобалните вериги за доставки. Тя би засегнала финансовите пазари, производството, отбранителния сектор и технологичното съперничество между Съединените щати и Китай. Затова думите на един президент по тази тема не са просто дипломатическа импровизация.

Съюзниците на Вашингтон в Индо-тихоокеанския регион имат още една причина да следят внимателно. Япония и Филипините, както и други партньори на Съединените щати, изграждат собствената си сигурност върху предположението, че американските ангажименти са устойчиви. Ако Тайван бъде представен като тема за договаряне, това поражда по-широк въпрос: кои други ангажименти могат да бъдат поставени под условие? В международната политика доверието рядко се разрушава изведнъж. То се ерозира чрез сигнали, изключения и двусмислени послания.

Не е случайно, че представители на администрацията се опитаха да внесат успокоение. Търговският представител на Съединените щати Джеймисън Гриър заяви, че няма промяна в американската политика към Тайван. Подобна корекция е необходима, но не е достатъчна. Когато президентът говори по начин, който изглежда противоречи на дългогодишната рамка, последващите уточнения трудно възстановяват напълно нанесената вреда. В Пекин ще чуят първо думите на Тръмп, а след това ще претеглят опитите за обяснение.

Конгресът на Съединените щати също има роля. Законът за отношенията с Тайван позволява на Вашингтон да предоставя на острова отбранителни оръжия. Двупартийна група сенатори вече е предупредила Тръмп преди пътуването му, че американската подкрепа за Тайван не трябва да бъде предмет на преговори. Сега това предупреждение придобива още по-голяма тежест. Ако пакетът оръжия остане блокиран за неопределено време, Пекин може да заключи, че американската система не е способна да поддържа последователност по жизненоважен въпрос.

За Лай Цинде ситуацията е особено трудна. На втората годишнина от встъпването си в длъжност той ще трябва да говори пред общество, което разбира колко зависима е сигурността му от външни гаранции, но не желае да бъде третирано като пешка. Изявлението му, че изразът „независимост на Тайван“ означава, че островът не принадлежи и не е подчинен на Пекин, е насочено не само към Китай. То е послание и към Вашингтон: бъдещето на Тайван не може да бъде решавано без тайванците.

Големият риск е, че Тръмп гледа на въпроса през призмата на сделката, докато Пекин го разглежда през призмата на историята, властта и националното възраждане. Това са несъвместими хоризонти. За един политик, който се самоопределя като майстор на преговорите, всяка карта може да изглежда използваема. Но в международната сигурност има карти, чието разиграване не носи печалба, а разрушава самата маса, на която се води играта.

Оръжейният пакет за Тайван трябва да продължи по институционалния си път, а Вашингтон трябва ясно да покаже, че подкрепата за възпирането в Тайванския проток не е част от търговски пазарлък. В противен случай Пекин ще има основание да тества границите, съюзниците ще се усъмнят в американската надеждност, а Тайпе ще се изправи пред още по-тревожна стратегическа самота.

Тайванският проток и без това е една от най-опасните точки в света. Да се добавя към тази опасност с необмислени публични сигнали е грешка, която може да има последици далеч отвъд един президентски мандат.

*Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за търговия.