Снимка: iStock

Европейските авиокомпании навлизат в нов етап на натиск, в който проблемът вече не е само цената на горивото, а самата структура на разходите и регулацията, която започва да пренаписва икономиката на сектора.

Горивото традиционно е било основният променлив разход, но днес то е само една част от уравнението. Геополитическите напрежения продължават да преначертават маршрутите, удължават полетите и повишават оперативните разходи, но по-важното е, че към този слой се добавя нов тип риск — регулаторен и репутационен. Това не е просто цикличен натиск, а промяна в самия модел на индустрията.

Централната тема тук е схемата CORSIA на International Civil Aviation Organization — глобален механизъм за въглеродно компенсиране, който досега беше доброволен, но се очаква да стане задължителен за международните полети след 2027 г. Формално логиката е проста: авиокомпаниите трябва да компенсират емисиите над 85% от нивата от 2019 г. Реалността обаче е значително по-сложна.

Първият проблем е, че инструментите за реално намаляване на емисиите остават ограничени. Устойчивото авиационно гориво (SAF), което може да намали емисиите с до 80%, все още представлява едва около 0.6% от използваното гориво и остава значително по-скъпо от конвенционалното. Това означава, че основният механизъм за съответствие се измества към въглеродните кредити.

Тук започва вторият, по-дълбок проблем.

Пазарът на въглеродни кредити не предлага еднороден продукт. Голяма част от наличните кредити са т.нар. „avoidance credits“ — те не премахват въглерод от атмосферата, а просто предотвратяват бъдещи емисии. Това поставя под въпрос реалния ефект върху климата и създава репутационен риск за авиокомпаниите, които ги използват.

Европейските авиокомпании са в особено деликатна позиция. От една страна, те оперират в регулаторна среда, която традиционно е по-строга и по-агресивна по отношение на климатичната политика. От друга — именно тази среда може да се отклони от глобалния механизъм.

Европейският съюз разполага със собствена система — EU ETS — която обхваща емисиите от авиацията в рамките на Европа. В момента стои въпросът дали блокът ще продължи да участва в CORSIA или ще разшири собствената си схема, така че да обхване всички международни полети, излитащи от Европа. Това би означавало значително по-високи разходи за авиокомпаниите, защото ще се таксуват всички емисии, а не само ръстът над базово ниво.

Тук се появява ключовият конфликт.

CORSIA е компромисен глобален механизъм с по-ниска ефективност, но по-широко участие.

EU ETS е по-строг, но регионален и по-скъп.

Авиокомпаниите се оказват между две системи, без яснота коя ще доминира.

Тази несигурност вече влияе на поведението. Очакванията бяха, че с приближаването на задължителната фаза ще се наблюдава ръст в търсенето на въглеродни кредити. Такъв ръст засега липсва. Причината е рационална — компаниите отлагат решенията си, защото не знаят в коя регулаторна рамка ще оперират.

Паралелно с това, има и втори геополитически слой.

САЩ остават непредсказуем фактор. Потенциално излизане от CORSIA би намалило търсенето на кредити и би отслабило целия механизъм. Европа, от своя страна, може да направи точно обратното — да засили регулацията. Това създава асиметрия, която разклаща глобалния характер на схемата.

Исторически това напомня ранните етапи на въглеродните пазари в Европа през 2005–2010 г., когато липсата на координация и различните стандарти доведоха до волатилност и ниско доверие. Разликата днес е, че авиацията е глобален сектор и не може лесно да се фрагментира без ефект върху цените и конкурентоспособността.

Психологическият елемент също е важен. След серия от разкрития за нискокачествени въглеродни проекти, компаниите стават все по-предпазливи. Рискът вече не е само финансов, а репутационен. Закупуването на „евтини“ кредити може да бъде възприето като greenwashing, което носи дългосрочна цена.

Това води до парадокс.

Пазарът очаква недостиг на кредити и покачване на цените.

Компаниите обаче не купуват.

Не защото не им трябват, а защото не вярват напълно в продукта.

В този контекст европейските авиокомпании се движат в тристранен натиск: разходи за гориво, регулаторна несигурност и доверие в инструментите за декарбонизация. Това не е просто преход към „по-зелена“ авиация, а пренастройване на икономиката на целия сектор.

Основната теза не е, че въглеродните кредити не работят, а че настоящата им форма не създава достатъчно доверие, за да функционира като стабилен пазарен механизъм. Без това доверие, дори добре замислени регулации губят ефективност.

В крайна сметка авиацията се намира в типичен късноцикличен момент, в който натискът не идва от един фактор, а от натрупването на няколко — енергия, политика, регулация и поведение — и именно това натрупване, а не отделните елементи, започва да определя посоката на сектора.

Материалът е с аналитичен и образователен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.