Снимка: iStock

Въпреки че политическият инстинкт за самосъхранение обикновено диктува издигането на регулаторни стени при първите признаци на криза, настоящият дебат около новите правила за етикета „Произведено в Европа“ разкрива много по-дълбок структурен проблем. Натискът за задължително местно съдържание в зелените технологии и електромобилите не е просто административен отговор на американските мита или китайските субсидии, а е симптом на екзистенциалната умора на един континент, който губи своята индустриална идентичност. Когато САЩ предупреждават Брюксел за рисковете от подобен протекционизъм, иронията е очевидна, но това не отменя валидността на икономическата заплаха, която Европа сама създава за себе си в опита си да защити всяко съществуващо работно място.

Паралелно с тези дипломатически търкания, сухите числа чертаят картина на безмилостна деиндустриализация, при която само германският индустриален сектор е изтрил 120 000 работни места през последната година, а китайските конкуренти оперират с брутално 30-процентно разходно предимство. Идеята да се наложи праг от 70 процента местно производство за всеки автомобил изглежда като логична защитна реакция на хартия, която би спечелила политическо време преди ключовите избори на континента. Но зад тези цифри стои риск, който не бива да се подценява – изкуственото поддържане на неконкурентни вериги на доставка неизбежно се трансформира в инфлационен данък за крайния потребител, като дори опитът на Северна Америка показва, че подобни изисквания добавят скрита тежест от средно 2.5 процента върху разходите.

Игнорирайки дългосрочните последици от изкривяването на свободния пазар, европейските лидери в момента действат под диктата на страха от пълна загуба на технологичен суверенитет ``. Психологията на колективното вземане на решения в Брюксел е доминирана от усещането за обсада, което води до рефлекса да се субсидира всичко – от соларни панели, където Азия има непреодолима преднина, до производството на батерии, където южнокорейски компании де факто вече контролират четири пети от европейския капацитет. Тази емоционална привързаност към идеята за пълна самодостатъчност създава фалшиво чувство за контрол, докато всъщност отклонява критичен капитал и управленски фокус от секторите, в които Европа реално притежава глобално предимство.

След болезнените уроци на 70-те и 80-те години на миналия век, когато опитите на западните правителства да спасяват залязващи тежки индустрии доведоха единствено до стагфлация и трайна загуба на конкурентоспособност, днес сме свидетели на сходен политически капан, но в ерата на енергийния преход. Както при всяка голяма индустриална или технологична трансформация, цикълът налага жестокото правило, че капиталът трябва да се освободи от неефективните структури, за да може да финансира иновациите на утрешния ден. Опитът да се забие европейско знаме във всеки възможен сегмент от зелената икономика не е стратегия за растеж, а рецепта за изтощаване на ресурсите в битки, които са структурно загубени.

Следователно, истинската история тук не е в самите квоти за местно съдържание, а в острата необходимост от фундаментална промяна в макроикономическата парадигма: преход от спасяване на губещите към безкомпромисно надграждане на победителите. Вместо да се води предварително обречена война за пазарни дялове при масовите електромобили и слънчевите клетки, европейската индустриална политика трябва да насочи цялата си гравитация към нишите, където континентът все още диктува инженерните правила – като вятърните турбини, сложните мрежови технологии и индустриалните термопомпи.

Навлизайки в следващата фаза на глобалната търговска фрагментация, политическата класа ще трябва да реши дали Европа може да преглътне гордостта си и да допусне контролирано разрушаване на нежизнеспособните си производства в името на дългосрочното оцеляване. Инвеститорите ще преценяват изключително внимателно дали капиталът на континента се разпределя на базата на електорален сантимент, или следва студената, но здравословна логика на сравнителните предимства. В крайна сметка, икономическата жизненост на една система не се измерва с броя на защитените от конкуренция предприятия, а с нейната способност да се адаптира, приемайки локалните загуби като необходима цена за глобалния прогрес.

Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.