Снимка: Istock

Европейските и американските фондови пазари влизат в 2026 г. при рекордни нива, но това сходство е по-скоро оптическо, отколкото структурно. Индексите от двете страни на Атлантика се движат нагоре, но механизмите, които ги тласкат, логиката на капитала и фазата на цикъла са различни. Именно това прави настоящия момент толкова показателен: не защото пазарите растат, а защото растат по различни причини.

В САЩ рекордите са кулминация на дълъг процес на концентрация. S&P 500 и Nasdaq продължават да се държат близо до исторически върхове, Dow Jones вече премина 50 000 пункта, но зад тези числа стои пазар, който постепенно губи йерархията си. Доминиращата роля на т.нар. Magnificent Seven вече не е безусловна. Част от компаниите в групата продължават да растат, други се движат странично, трети коригират. Общият знаменател е, че пазарът спира да ги третира като единен блок. Това не е срив на лидерите, а разпад на автоматичното доверие.

И точно тук се ражда феноменът на „голямата ротация“. Американският пазар не излиза от акции, а преразпределя капитал вътре в тях. Равнопретеглените индекси започват да изпреварват капиталово претеглените, което е класически сигнал за връщане на широчината. Когато средната акция започне да се представя по-добре от индекса, това означава, че инвеститорите отново поемат индивидуален риск, вместо да купуват концентрация по подразбиране. Пазарът не търси визия, а изпълнение. Не обещания за далечно бъдеще, а отчетима печалба днес.

Ротацията в САЩ е функционална. Капиталът се насочва към индустрии с договорни приходи, политическа подкрепа и кратка дюрация на очакванията. Индустриалните компании, отбраната и инфраструктурата печелят не защото са модерни, а защото са необходими. При лихви, които вече имат значение, дългите наративи стават по-скъпи за финансиране, а бизнеси, които монетизират в настоящето, възвръщат авторитета си. Това е дисциплиниран пазар, не еуфоричен.

Европа влиза в същата ротация, но от друга позиция. STOXX 600, DAX и FTSE MIB също са при рекорди, но тук ръстът идва от сектори, които вече са напълно изконсумирани от пазара. Банките и индустриалните компании бяха логичните победители на първата фаза на цикъла: по-високи лихви, по-добри маржове, възстановяване на възвръщаемостта върху капитала, ръст на отбранителните бюджети и на индустриалните поръчки. Всичко това се случи — и беше напълно отчетено в цените.

Днес много от европейските банки и индустриални лидери се търгуват при оценки, които вече не съдържат предпазен марж. ROE е висок, маржовете са близо до циклични върхове, очакванията са оптимистични. Това означава, че следващият етап не е преоценка, а поддържане на инерцията. А това е по-крехка основа. За разлика от САЩ, където лидерството се разширява, в Европа то започва да се уморява.

И точно тук се появява най-интересният контраст: европейските индекси са на рекорди, но европейските технологични компании изостават. Не защото бизнесът им се е сринал, а защото вниманието никога не е стигнало до тях. Години наред европейският технологичен сектор живя в сянката на американските гиганти — възприеман като по-бавен, по-регулиран, по-малко мащабируем. Тази репутация се втвърди в оценките. Мултиплите се компресираха, очакванията спаднаха.

Днес разликата е трудно за игнориране. Европейските технологични компании се търгуват при съществен дисконт спрямо американските си аналози — както по P/E, така и по EV/EBITDA — въпреки че все по-често оперират в сходни крайни пазари и с близки бизнес модели. Това не е история за „евтина Европа“, а за пренебрегната Европа. И точно в контекст на ротация, в която капиталът търси комбинация от видимост и разумни очаквания, този дисбаланс започва да има значение.

Важно е да се подчертае: това не е състезание Европа срещу САЩ. Ротацията не е географска, а структурна. В Америка тя означава преминаване от абстракция към изпълнение. В Европа — от напълно оценени циклични победители към подценени сегменти с по-дълъг хоризонт. Логиката е една и съща: капиталът търси места, където очакванията са ниски, а устойчивостта е реална.

Най-големият риск в тази фаза не е корекцията, а спокойствието. Когато индексите изглеждат стабилни, а лидерството се фрагментира, инвеститорите лесно бъркат липсата на волатилност със сигурност. Истинските сигнали обаче са под повърхността — в секторната дисперсия, в разликите между равнопретеглени и капиталово претеглени индекси, в това кои бизнеси вече не получават премия само заради името си.

За Европа финалната рамка е ясна. Пазарът не се нуждае от технологично чудо, нито от копиране на Силициевата долина. Нуждае се от време — време, в което оценките отново да имат значение, паричните потоци да се върнат в центъра на анализа и вградената в регулации, индустрия и системи технология да бъде възприета не като спекулация, а като инфраструктура.

Това не е история за наваксване. Това е история за преценообразуване. И именно затова сегашната фаза на пазара не прилича на балон и не звучи като край. Тя звучи като нещо по-тихо и по-устойчиво: капитал, който бавно, но последователно, променя мнението си.

Материалът е с аналитичен и образователен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.