Снимка: iStock

Последният анализ на Bank of America поставя на масата риск, който дълго време оставаше скрит зад силните заглавия за рекорди при акциите и „сигурност“ при облигациите. Парадоксът е ясен: именно силата на фондовия пазар през последните години се превърна в един от най-големите източници на търсене за облигации. Ако тази сила отслабне, облигационният пазар губи не просто подкрепа, а структурен купувач, който действаше почти автоматично.

Контекстът започва още през 2021 г., когато ускореното поскъпване на акциите принуди големи институционални портфейли да ребалансират към класическия модел 60/40. Когато делът на акциите нарасне прекомерно, правилата на управление на риска изискват продажба на акции и покупка на облигации. Това не е тактическо решение, а механичен процес, вграден в пенсионни фондове, застрахователи и балансирани стратегии. По оценка на стратегите на Bank of America, за всеки 10 трилиона долара активи тези портфейли продават около 37 млрд. долара акции месечно и пренасочват същата сума към държавни, корпоративни и ипотечни облигации. В абсолютни стойности това се равнява на приблизително 14% от емисията на американски държавни облигации и над 20% от инвестиционния клас корпоративен дълг за периода след 2021 г.

Това е ключов факт, защото показва, че търсенето на облигации през последните години не е било водено само от очаквания за лихви или инфлация, а от успеха на акциите. Облигациите се купуваха не защото изглеждаха привлекателни сами по себе си, а защото акциите бяха твърде силни. Именно тук Bank of America вижда риска за 2026 г. Очакванията за по-умерен ръст на фондовия пазар – около 4.5% за S&P 500 – в комбинация с ограничен брой понижения на лихвите от Federal Reserve означават, че ребалансиращите потоци вероятно ще отслабнат значително.

Макрорамката подсилва този извод. По-бавният ръст на акциите, нарастващите капиталови разходи, по-тесният пазарен обхват и политическата несигурност създават среда, в която портфейлите няма да бъдат „избутвани“ към облигации със същата сила, както през последните пет години. Това не е прогноза за срив, а за загуба на инерция. И точно тази загуба на инерция е рискът: облигационният пазар се оказва по-зависим от фондовия, отколкото традиционната теория предполага.

Психологическият елемент е не по-малко важен. Инвеститорите свикнаха да виждат облигациите като естествен хедж, но през последните години корелацията между акции и облигации се повиши именно заради тези механични потоци. Когато акциите растяха, облигациите също получаваха търсене, не защото носеха защита, а защото правилата го изискваха. Bank of America правилно отбелязва иронията: ако този „двигател“ започне да заеква, корелацията може да се нормализира, а облигациите да възстановят класическата си роля на диверсификатор.

Исторически това напомня периоди, в които структурни потоци изкривяват пазарните връзки, докато един ден не отслабнат и не върнат по-ортодоксалната динамика. В такива моменти пазарът често бърка причината и следствието. Слабостта при облигациите може да изглежда като проблем на самия дълг, докато всъщност е отражение на по-бавния ритъм при акциите.

Същината на тезата не е, че облигациите са „лоши“, а че един от най-надеждните им източници на търсене вече не може да се приема за даденост. Това променя начина, по който рискът трябва да се мисли. Ако досега облигационният пазар разчиташе на успеха на фондовия, в следващата фаза ще трябва да се опира повече на собствените си фундаментални аргументи – доходност, срок и инфлационни очаквания.

В крайна сметка истинската опасност не е спадът на акциите сам по себе си, а загубата на автоматизма, който свързваше двата пазара. Когато този автоматизъм отслабне, цените започват да говорят по-чисто, но и по-безпощадно, защото всяка клас актив трябва отново да оправдава мястото си без помощ от механични потоци.

Материалът е с аналитичен и образователен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.