Снимка: Istock

В среда като настоящата въпросът не е дали облигациите „работят“ или „не работят“, а каква роля изобщо могат да играят в един свят, в който самият механизъм на защита се е променил. Когато най-големият мениджър на активи в света публично заявява, че дългосрочните държавни облигации вече не осигуряват онази стабилност, на която поколения инвеститори са разчитали, това не е провокация, а симптом. Симптом на среда, в която рискът не изчезва, а се прехвърля, и в която класическите хеджове започват да се държат по-скоро като активи с мнение, отколкото като безусловни амортисьори.

Твърдението на BlackRock, че „традиционните диверсификатори като дългосрочните американски облигации вече не предлагат портфейлната устойчивост от миналото“, често се чете повърхностно, като призив за изоставяне на облигациите. Реалното послание е по-тънко и по-неудобно. Проблемът не са облигациите като инструмент, а режимът, в който функционират. В свят на висока задлъжнялост, политизирана фискална политика и все по-колеблива роля на централните банки като купувач от последна инстанция, дългата дюрация престава да бъде убежище и започва да се превръща в носител на системен риск.

Това е особено важно за Европа, защото европейският инвеститор исторически възприема облигациите не като актив за доходност, а като стабилизатор. Държавните книжа, особено тези на ядрото на еврозоната, са били разглеждани като „тихата страна“ на портфейла – нещо, което не носи изненади, а купува време. Днешната среда поставя под въпрос именно тази функция. Когато корелацията между акции и облигации започне да се покачва, когато покачването на доходностите не е свързано с растеж, а с предлагане на дълг и фискална несигурност, тогава облигацията спира да бъде възглавница и започва да бъде усилвател на напрежение.

Тук връзката с по-широката макро картина е пряка. Както вече се вижда в динамиката на американската доходност и в изкривяването на кривата, пазарът не ценообразува по-добро бъдеще, а по-скъп риск. Покачването на дългосрочните лихви не е функция на инфлационен оптимизъм, а на съмнение кой и при какви условия ще поеме нарастващия държавен дълг. За европейците това означава внос на затягане без внос на растеж – сценарий, в който облигациите губят защитната си аура точно когато тя е най-нужна.

Но това не означава, че ролята на фиксирания доход е приключила. По-скоро означава, че тя се е фрагментирала. В коментарите на американските финансови съветници ясно личи промяната в мисленето: облигацията вече не се третира като „шоков абсорбатор“, а като инструмент с конкретна функция – доход, времево разпределение, инфлационна защита или валутен баланс. Късата дюрация, инфлационно защитените книжа и внимателното разслояване по матуритети не са тактически трикове, а опит да се възстанови контрол в среда, в която дългият край на кривата е политически и фискално уязвим.

За Европа това разграничение е още по-важно. Еврозоната не е хомогенен пазар на риск. Немските Bunds, френските OATs и италианските BTPs реагират различно на едни и същи глобални импулси, а това означава, че „облигации“ вече не е един клас активи, а спектър от фискални профили. В такава среда фиксираният доход може да служи като възглавница, но само ако се възприема като архитектура, а не като догма. Сляпото удължаване на дюрацията в името на минала логика е риск, не защита.

Психологическият момент също не бива да се подценява. Десетилетия наред инвеститорите бяха обучавани, че при криза облигациите поскъпват. Тази памет е дълбоко вкоренена и именно затова настоящият режим е толкова дезориентиращ. Когато активът, който трябва да носи спокойствие, започне да генерира волатилност, доверието не се губи рязко, а ерозира бавно. Това е моментът, в който пазарът започва да търси „план Б“ – било то в злато, реални активи или алтернативни източници на доход. Не защото те са перфектни, а защото старата рамка вече не предлага сигурност.

Исторически това не е прецедент. Подобни периоди е имало в края на 70-те и началото на 80-те години, когато инфлацията и фискалните дефицити разрушиха традиционната роля на облигациите за години напред. Разликата днес е, че глобалната финансова система е много по-взаимосвързана, а пространството за грешка – по-малко. Затова въпросът за европейците не е дали да се откажат от облигациите, а дали са готови да приемат, че защитата вече не е автоматична, а изисква избор, структура и компромис.

Основната теза тук не е песимистична. Тя е реалистична. Облигациите не са „счупени“, но вече не са универсална възглавница. Те могат да смекчават удари, но не и да неутрализират системен риск, породен от дълг, политика и геополитика. В този смисъл настоящият цикъл не наказва фиксирания доход, а наказва инерцията в мисленето.

В крайна сметка европейският инвеститор се изправя пред същия избор като институциите: да разчита на минали корелации или да приеме, че ролите на активите се променят с режима. В свят, в който дори най-сигурните инструменти започват да изразяват мнение, защитата не идва от етикета „облигация“, а от разбирането какъв риск точно носи тя и защо.

Материалът е с аналитичен и образователен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.