Снимка: iStock

Светът на голямата геополитика рядко предлага финални решения, по-често той е сцена на временно примирие, в което икономическата логика купува време на фона на нерешени териториални и идеологически конфликти. Последният разговор между Доналд Тръмп и Си Дзинпин е класическа илюстрация на този парадокс – докато американският президент с характерния си оптимизъм обявява „отлични“ резултати и мащабни поръчки на соя, енергия и самолетни двигатели, Пекин поставя дебели червени линии около Тайван. Това не е просто поредната дипломатическа совалка, а симптом на един нов етап в глобалния цикъл, където икономическата зависимост се използва едновременно като щит и като оръжие. Пазарът, който вече е свикнал с волатилността на „Тръмп 2.0“, реагира с хладнокръвие, разбирайки, че цифрите за милиони тонове соя са само опаковката на едно много по-дълбоко и рисковано пренареждане на сферите на влияние.

Въпреки че еуфорията от поредния „търговски триумф“ залива заглавията, вградените в разказа данни разкриват една по-нюансирана реалност. Ангажиментът на Китай да увеличи вноса на американска соя до 20 милиона тона през този сезон и 25 милиона през следващия е жизненоважна инжекция за американския аграрен сектор, но той идва в момент на тектонични размествания в енергийните потоци. Сривът на вноса на венецуелски петрол в Китай до нула през януари, след агресивната морска блокада на САЩ и залавянето на Николас Мадуро, принуди Пекин да търси прагматично сътрудничество с Вашингтон. Инвеститорите виждат как глобалната ликвидност и стоковите пазари се подчиняват на една нова форма на „дипломация чрез санкции“, където достъпът до пазари и суровини се договаря на ниво държавни глави, оставяйки свободния пазар в ролята на страничен наблюдател.

Игнорирайки повърхностния шум, макро рамката подсказва, че се намираме в точка на крехко равновесие, подобна на „примирието“ от 2019 година, но с много по-високи залози. Тогава конфликтът беше за мита и търговски дефицит; днес той е за полупроводници, изкуствен интелект и контрол над Тайванския проток. Психологията на пазара в момента е доминирана от умора от конфронтацията, което обяснява защо новините за предстоящата среща на върха през април се приемат като глътка въздух. Но това е измамно спокойствие – докато Тръмп говори за „позитивен тон“, Си Дзинпин напомня, че Пекин никога няма да допусне отделяне на Тайван, особено на фона на рекордните американски оръжейни пакети от 11 милиарда долара. Тази дихотомия между икономическо сближаване и военна ескалация създава среда, в която рискът не е изчезнал, а просто е преопакован в очакване на следващия катализатор.

Паралелно с това, историята ни учи, че подобни цикли на деескалация често предхождат структурни пречупвания. Аналогията с 2020 година е неизбежна – тогава „Първа фаза“ на търговската сделка изглеждаше като окончателно решение, преди геополитическата реалност и пандемията да разкъсат веригите на доставки. Днес структурното напрежение е още по-силно, тъй като САЩ активно изграждат алтернативни вериги за критични минерали, за да изолират Китай, докато същевременно изискват от него да купува техния петрол и газ. Пазарът усеща това напрежение и макар индексът на волатилността да остава нисък, дългосрочните инвеститори преценяват дали това примирие е устойчива тенденция или просто тактическа пауза в една по-дълга и изтощителна игра на изтощение.

Историята тук не е фактът на проведения разговор, а неговото значение като механизъм за управление на неизбежния сблъсък. Реакцията на Тайпе, който внимателно следи диалога на фона на вътрешни бюджетни спорове за разходите за отбрана, показва колко лесно икономическата логика на големите сили може да пренебрегне интересите на по-малките играчи в името на „голямата сделка“. Пазарът ще трябва да реши дали да се довери на повърхностния позитивизъм на Белия дом или да се подготви за неизбежното завръщане на напрежението, когато квотите за внос бъдат изпълнени или когато следващата пратка ракети достигне Тайпе. Цикълът навлиза в нов етап, в който доверието е най-дефицитната стока, а истинската стойност на активите ще зависи не от обещаните милиарди, а от способността на двете суперсили да управляват своите фундаментални различия, без да счупят глобалната икономическа машина. В крайна сметка, пазарът не търси вечен мир, а предвидимост в рамките на конфликта.

Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.