Снимка: iStock

В пазарите има безброй индикатори, модели и сложни конструкции, които обещават да „предскажат“ бъдещето. Повечето от тях обаче страдат от един и същи проблем – те са производни на цената. Те гледат това, което вече се е случило, и го проектират напред. Истински ценните индикатори са малко и почти винаги неудобни, защото не ласкаят текущото настроение. Един от тях, често наричан „единичният най-добър предиктор за дългосрочната доходност на пазара“, не гледа нито печалби, нито лихви, нито дори оценки. Той гледа нещо много по-просто и по-човешко – колко акции държат хората.

Средната алокация на американските домакинства в акции, измервана от Федералния резерв на тримесечна база, се оказва изненадващо мощен инструмент за разбиране на това къде се намираме в цикъла. Логиката е елементарна, но дълбока. Когато домакинствата държат малко акции, страхът доминира, рискът се избягва, а бъдещата доходност обикновено е висока, защото малцина са готови да поемат риск. Когато обаче повече от половината от нетното богатство е в акции, това означава не просто оптимизъм, а консенсус. А консенсусът в пазарите почти никога не е добра отправна точка за бъдеща доходност.

Последните данни показват, че средната алокация в акции е достигнала около 55%. Това е исторически максимум. Не просто високо ниво, а ниво, което никога досега не е било наблюдавано. И именно тук индикаторът става толкова неудобен. Защото той не казва, че сривът е утре. Той казва нещо по-опасно – че очакваната реална доходност за следващите десет години е изключително ниска, дори отрицателна. Моделите, базирани на историческата връзка между тази алокация и последващата десетгодишна реална възвръщаемост на S&P 500, сочат потенциална загуба от над 5% годишно след инфлация. Това не е прогноза за криза, а диагноза за стартовата позиция.

Причината този индикатор да работи толкова добре е, че той обхваща всичко останало. В него вече са „вградени“ оценките, настроенията, медиите, спомените от предишни печалби и колективната увереност, че „този път е различно“. Когато домакинствата увеличават експозицията си към акции, те го правят не защото са направили сложен дисконтиран модел, а защото пазарът ги е убедил, че рискът е нисък. Именно тогава рискът е най-висок, макар и невидим.

Това не означава, че останалите индикатори са без значение. Напротив, те подсилват картината. Съотношението CAPE на Шилер, което изглажда печалбите през икономическия цикъл, също е в горните си исторически процентили. Индикаторът на Бъфет, който сравнява пазарната капитализация с БВП, отдавна е извън зоната на „разумна оценка“. Маржин дългът е близо до рекорди, а концентрацията в широките индекси означава, че все по-малка група компании носи все по-голяма част от пазарната доходност. Всички тези сигнали поотделно може да бъдат игнорирани. Заедно те рисуват една и съща картина – пазар, в който рискът е социализиран, а предпазливостта е маргинализирана.

Но именно индикаторът за алокацията на домакинствата е най-чистият от всички. Той няма нужда от интерпретация. Когато средният инвеститор вече е „вътре“ с над половината си капитал, няма кой да купува агресивно без нов дълг или без да поеме още по-голям риск. Това прави бъдещите възвръщаемости зависими не от фундаментален растеж, а от все по-екзотични наративи.

Важно е да се разбере и още нещо – този индикатор не е тайминг инструмент. Той не е създаден, за да каже кога да се продава или купува. Той е инструмент за калибриране на очакванията. Когато алокацията е ниска, разумно е да се очаква, че търпението ще бъде възнаградено. Когато е рекордно висока, разумно е да се очаква, че следващото десетилетие ще бъде по-скоро период на разочарование, отколкото на еуфория, независимо от това какво ще направят пазарите през следващите няколко месеца.

И тук се появява парадоксът на настоящия момент. Никога досега технологиите не са били толкова обещаващи, никога наративите не са били толкова убедителни, а същевременно стартовата точка за дългосрочния инвеститор никога не е била толкова неблагоприятна. Пазарите не грешат в това, че иновациите са реални. Те грешат в това, че приемат, че цената няма значение.

Историята показва, че когато индивидуалните инвеститори са максимално ангажирани, бъдещите реални доходности са минимални. Не защото хората са глупави, а защото човешката природа е циклична. Страхът и алчността се редуват, но винаги в крайности. В момента не живеем във време на страх. Живеем във време на рационализирана алчност – алчност, облечена в езика на дългосрочните трендове, изкуствения интелект и „новата икономика“.

Единичният най-добър индикатор не казва, че утре ще има срив. Той казва нещо по-трудно за приемане – че следващите десет години вероятно няма да бъдат щедри към пасивния оптимизъм. И че в свят, в който всички са инвестирани, истинското предимство не е да бъдеш по-смел, а да бъдеш по-дисциплиниран. Пазарите могат да останат скъпи по-дълго, отколкото изглежда разумно. Но стартовата позиция винаги има значение. И точно сега тя е по-лоша, отколкото повечето участници са готови да признаят.

*Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.