Снимка: iStock

Докато вниманието на глобалната дипломация е парадоксално приковано към арктическите амбиции на Вашингтон спрямо Гренландия, в сърцето на Близкия изток се разиграва драма с много по-непосредствени и потенциално катаклизмични последици. Режимът в Техеран е изправен пред най-голямото изпитание от ислямската революция през 1979 г. насам, като репресиите срещу протестиращите достигат нива, които трудно могат да бъдат игнорирани от международната общност, въпреки опитите за деескалация на думи.

Парадоксът на днешния момент се крие в това, че тишината на пазарите често маскира най-големите трусове. Иран не е просто изолиран случай на гражданско неподчинение, а симптом на дълбоко структурно изтощение, което се среща с една променена американска доктрина. Информацията за придвижването на ударната група на самолетоносача „Ейбрахам Линкълн“ към Северно Арабско море не е просто военна маневра, а сигнал за края на един период на изчакване. Данните за хиляди жертви – по някои оценки между 5 000 и 10 000 души – променят психологическата рамка на конфликта. Вече не става въпрос за преговори по ядрената сделка, а за оцеляване на самия държавен апарат, който в момента изглежда по-крехък от всякога в своята бруталност.

В контекста на глобалните цикли, сегашната ситуация напомня на "арабската пролет" от 2011 г., но с по-тежък геополитически багаж и по-висока технологична заложба. Тогава социалните мрежи бяха инструмент за мобилизация; днес киберпространството е пълнокръвен фронт. Възможността за некинетични удари върху енергийната инфраструктура и командните центрове на Революционната гвардия поставя пазарите на петрол в състояние на напрегнато очакване. Историята ни учи, че когато един режим започне да губи контрол върху вътрешния ред, той често търси външна ескалация, за да консолидира легитимността си, но при сегашното разположение на силите – с Израел като активен фактор и САЩ с развързани ръце – този сценарий изглежда като стратегическо самоубийство.

Психологията на пазара в момента отразява една странна умора. Инвеститорите, свикнали с десетилетия на напрежение в Персийския залив, реагират хладно на новините за придвижване на флот, но това спокойствие е измамно. Истинската история тук не е в броя на Hornet-ите на палубата на „Линкълн“, а в потенциалното пречупване на иранската теокрация отвътре. Ако протестите успеят да парализират икономическата логика на страната, веригите на доставки и регионалната стабилност ще влязат в режим на пълна несигурност, който нито един алгоритъм не може да предвиди с точност.

Игнорирайки шума на ежедневните заглавия, виждаме как се оформя нов модел на интервенция. Вашингтон вече не се нуждае от "ботуши на терена", за да промени баланса на силите. Комбинацията от информационни операции, кибер-диверсии и прецизни удари по логистичните вериги на "моралната полиция" създава среда, в която рискът за режима става екзистенциален. Това напомня на технологичните цикли в отбраната от началото на века, но с много по-фина психологическа настройка – целта не е просто разрушение, а делегитимизация на властта в очите на собствения ѝ народ.

Оставени без избор, инвеститорите и анализаторите ще трябва да преценяват риска от внезапна смяна на режима в държава с такъв енергиен и стратегически капацитет. Цикълът на иранското влияние в региона навлиза в нов етап, където инерцията на миналото вече не е достатъчна, за да удържи натиска на настоящето. Равновесието е толкова крехко, че дори минимално разместване в американското внимание може да се превърне в катализатор за необратими промени.В крайна сметка, пазарите и геополитиката не се движат от факти, а от усещането за неизбежност, което в момента тежи над Техеран по-силно от всяко ембарго.

Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.