Снимка: iStock

Далеч от шума на заглавията и паниката в социалните мрежи, фундаментът на международните отношения изпраща сигнал, който е трудно да бъде игнориран. През последните седмици бяхме свидетели на американски специални части, които отвлякоха Николас Мадуро в сърцето на Каракас, докато руските системи за противовъздушна отбрана S-300 останаха безмълвни, а Кремъл – лаконичен. Този модел на поведение се повтори и при заявките за Гренландия, и при нарастващото напрежение в Иран. Игнорирайки краткосрочния шум, ние се изправяме пред картина, която изисква нов аналитичен речник, за да разберем защо лидерът, който доскоро не пропускаше повод да обвини Запада в империализъм, днес избира тишината.

Въпреки че пазарът на политически влияния първоначално реагира на заглавията за „отстъпление“, детайлите в този геополитически отчет рисуват съвсем различна картина. Зад мълчанието прозира хладна прагматичност: за Москва Венецуела и Иран са ценни пешки, но те не са основната цел. Путин изглежда е готов да пожертва периферни съюзници в замяна на нещо много по-значимо за неговата визия – легитимиране на руската сфера на влияние в Източна Европа. Цифрите и събитията тук са само върхът на айсберга, под който се крие масивно пренареждане на активи и зони на контрол.

Глобалната макро рамка налага ограничения, които дори най-силните идеологически наративи не могат да преодолеят. В момента Русия се намира в исторически парадокс – нейната „специална военна операция“ вече продължава по-дълго от участието на СССР във Втората световна война, позната като Великата отечествена война. Това е тежък психологически и логистичен товар за режим, който гради цялата си легитимност върху мита за бързата и решителна победа. Намираме се в „ничия земя“ между претенциите за глобална сила и реалността на изтощения ресурс, което принуждава Кремъл да търси сделка, а не конфронтация с Вашингтон.

Психологията на тълпата в Русия преминава от фаза на отричане към фаза на принудително приемане на новата реалност, където подкрепата за преговори достига критичните 67%. Изследванията на центъра „Левада“ показват, че умората от войната започва да надделява над еуфорията, въпреки че култът към Сталин сред младите и апокалиптичната риторика на част от духовенството създават илюзия за монолитност. Емоционалният заряд на този цикъл е различен; липсва еуфорията от миналото, заменена от предпазлив цинизъм, докато обществото се опитва да преглътне факта, че победата е по-далеч от всякога.

Този сценарий не е безпрецедентен; историята често ни показва как великите сили търгуват съдбите на по-малки нации в името на по-голям баланс. Паралелът с договарянето на сфери на влияние след 1945 г. е твърде силен, за да бъде пренебрегнат, като днес Путин вероятно вижда в лицето на Тръмп партньор за нова „Ялтенска сделка“. Уроците от миналото ни подсказват, че след подобна тишина обикновено следва преначертаване на карти, което ще остави много от досегашните съюзници на Москва извън борда.

Следователно, истинската история тук не е в числата или конкретните територии, а в загубата или възвръщането на стратегическото доверие. Въпросът е дали Путин може да убеди Вашингтон да жертва суверенитета на Украйна в замяна на руското съгласие за американска доминация в Западното полукълбо. Както често се случва, най-важното движение ще бъде не това, което виждаме сега, а това, което никой не очаква – нов тип глобално споразумение, което ще пренебрегне интересите на Европа.

В крайна сметка, точката на пречупване наближава и тя ще отдели стратегическите играчи от случайните пасажери в тази геополитическа игра. Бъдещето принадлежи на тези, които могат да разчетат тишината между новините и да разберат, че липсата на реакция често е най-скъпо платената позиция на шахматната дъска. Анализът на текущия момент показва, че сме на прага на нова епоха, в която старите съюзи избледняват пред лицето на новата, брутална прагматичност на големите сили.

Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.