Снимка: iStock

Владимир Попдимитров

2026 година не започва с криза, а с разпад на илюзията, че световният ред все още функционира по логиката на пост-1991 глобализацията, защото събитията от първите дни на януари не просто ускоряват тенденции, а ги правят необратими. Американската военна операция във Венецуела, довела до ареста на Николас Мадуро и демонстративното поемане на контрол над ключови държавни лостове, китайските мащабни военни учения около Тайван, симулиращи пълна морска и въздушна блокада, и паралелните усилия за структуриране на „замразен“ изход от войната в Украйна, не са отделни геополитически сюжети, а части от един и същ процес – окончателното завръщане на геополитиката като доминираща рамка, в която икономиката, финансите и технологиите се подчиняват на логиката на силата.

Забравете за романтичната идея за „многополюсен свят“, където всички си сътрудничат балансирано. Реалността се насочва към нещо много по-сурово – мрежа от сфери на влияние, в които Великите сили гледат на своите региони не като на партньори, а като на екзистенциални резерви. Времето на идеологическия универсализъм свърши. На негово място дойде ерата на прагматичния реализъм, където един тръбопровод, една рафинерия или завод за чипове са по-важни от всеки подписан договор. В този нов свят буферните зони и морските теснини са новите граници на националната сигурност.

В този нов режим Съединените щати преминават през най-радикалната трансформация на външната си политика от десетилетия. Втората администрация на Доналд Тръмп изоставя концепцията за „световен полицай“ и я заменя с транзакционен реализъм, при който всяка международна ангажираност се оценява през призмата на директната възвръщаемост за американския национален интерес. Това, което анализаторите определят като „Donroe Doctrine“, представлява модерна, агресивна реинтерпретация на Доктрината Монро, насочена не просто към символично отстояване на влияние, а към активна икономическа и ресурсна консолидация на Западното полукълбо. „Крепостта Америка“ не означава оттегляне от света, а концентрация на сила там, където тя може да бъде превърната в енергийна сигурност, индустриална конкурентоспособност и вътрешнополитическа стабилност.

Интервенцията във Венецуела е първото пълномащабно проявление на тази логика. Тя не е нито изолирана акция за смяна на режим, нито моралистичен акт, а хладно изчислен стратегически ход. Венецуела притежава над 303 милиарда барела доказани петролни резерви, но поради години на корупция, лошо управление и санкции добивът е спаднал под 1 милион барела дневно. За САЩ това не е просто „проблемна държава“, а заключен ресурс, който може да бъде отключен чрез директен контрол. Ключът е в спецификата на американската рафинираща инфраструктура. Рафинериите по крайбрежието на Мексиканския залив са проектирани и модернизирани в продължение на десетилетия за преработка на тежък, високосерен суров петрол – точно този, който Венецуела произвежда. Шистовият бум в САЩ, макар и трансформиращ, произвежда предимно лек, „сладък“ нефт, който не пасва оптимално на този индустриален парк без скъпи технологични компромиси.

Следователно контролът върху венецуелския петрол не е въпрос на количествен достъп, а на индустриална съвместимост и маржинална ефективност. Алтернативите – канадски битум, руски или близкоизточен тежък нефт – са или икономически по-неефективни, или политически по-рискови. Поемането на контрол над PDVSA позволява на САЩ да си осигурят директен, предвидим поток от подходяща суровина, намалявайки зависимостта от геополитически враждебни доставчици. Именно затова американската стратегия не цели разрушаване на капацитет, а неговото възстановяване и дисциплиниране. Концепцията за „петролна карантина“, при която приходите от износ се контролират и реинвестират под американски надзор, цели да превърне Венецуела в управляем енергиен актив.

Инвестиционните оценки показват мащаба на задачата. Възстановяването на добива до 3 милиона барела дневно изисква приблизително 185 милиарда долара капиталови вложения и около 16 години работа. Въпреки това стратегическият хоризонт е по-кратък. Увеличение до 1.5–2 милиона барела дневно в рамките на 1–2 години се разглежда като реалистично и достатъчно, за да повлияе на цените на горивата в САЩ – ключов вътрешнополитически фактор за администрацията на Тръмп, която свързва евтината енергия с реиндустриализация и социална стабилност.

Пазарната реакция към операцията във Венецуела разкрива фундаменталната промяна в енергийната логика. Въпреки военната интервенция в страна с най-големите петролни резерви в света, цените на суровия петрол не ескалират. Напротив, Brent остава около 60–63 долара за барел. Това поведение отразява очакването за структурен излишък на предлагане към края на десетилетието, породен от увеличения добив в САЩ, Бразилия, Гвиана, Канада и постепенното връщане на венецуелските обеми под американски контрол. Геополитиката вече не работи чрез дефицит, а чрез изобилие, което притиска цените и подкопава фискалната устойчивост на производители като Русия и Иран, зависими от високи бюджетни равнища.

Венецуелският казус разкрива и втори, често подценяван слой – финансовия. Под натиска на санкции и хиперинфлация режимът на Мадуро интегрира дигитални активи в сенчестата икономика на страната. Хипотезата за таен държавен резерв от около 600 000 биткойна, натрупан чрез приходи от незаконна търговия със злато от Минната дъга на Ориноко и чрез плащания за сенчест износ на петрол в стейбълкойни, показва как криптовалутите могат да функционират като суверенна инфраструктура извън обсега на SWIFT и традиционните санкции. При цени от 90 000–100 000 долара това означава актив от порядъка на 55–60 милиарда долара – сума, съпоставима с официалните резерви на страната.

Потенциалната конфискация на тези дигитални активи от страна на САЩ би имала глобални последици. Тя би позволила създаването на стратегически биткойн резерв без пряк бюджетен разход, би изтеглила близо 3% от общото предлагане от пазара, създавайки масивен дефицит, и би демонстрирала, че дори децентрализираните активи не са имунизирани срещу държавната сила. Това трансформира биткойн от спекулативен инструмент в геополитически актив с характеристики на дигитално злато и ускорява глобалния натиск за регулация на стейбълкойните като канал за заобикаляне на санкции.

Докато САЩ консолидират Западното полукълбо, Китай следва собствена ревизионистка стратегия, фокусирана върху Индо-Пасифика. Пекин не търси незабавна глобална хегемония, а доминация в своя регион и изтласкване на американското военно присъствие зад първата островна верига. Тайван е централният възел в тази стратегия, защото концентрира над 90% от производството на най-модерните логически полупроводници под 7nm, включително 3nm и навлизащите 2nm. Тези чипове са критични за изкуствения интелект, автономните оръжия, суперкомпютрите и бъдещите комуникационни мрежи. Загубата им би довела до глобален икономически шок, оценяван на около 10 трилиона долара – приблизително 10% от световния БВП.

Китайските военни учения около Тайван, включително „Justice Mission 2025“, демонстрират предпочитание към стратегии на блокада и икономическо удушаване, вместо директна инвазия. Симулацията на пълна морска и въздушна блокада, навлизането в прилежащата зона от 24 морски мили, изтриването на медианната линия в протока и репетицията на прекъсване на LNG доставки показват, че Пекин тества инструменти за принуда в „сивата зона“. Целта е да се нормализира контролът над водите около острова и да се създаде икономическа карантина, която да срине устойчивостта на Тайван без незабавен военен сблъсък със САЩ.

Енергийната уязвимост на Тайван е ключовият фактор в този сценарий. Островът внася 97–98% от енергийните си ресурси по море. Втечненият природен газ, който осигурява около половината от електропроизводството, може да бъде складиран само за ограничено време – около 7–10 дни през лятото и 11–14 дни през зимата. Военните симулации показват, че при ефективна блокада газовите резерви биха се изчерпали за около десет дни, което би довело до срив на електроснабдяването, спиране на индустрията и тежки социални последици. Разликата между 10 и 14 дни резерв е критична, защото определя дали САЩ и съюзниците им разполагат с времеви прозорец от 4–14 дни за разгръщане на сили и ескорт на енергийни доставки, или дали Тайван ще бъде икономически пречупен преди външната намеса да стане оперативна.

Дигиталната инфраструктура допълва тази уязвимост. Тайван е свързан със света чрез около 15 подводни оптични кабела. Прекъсването им би парализирало финансовия сектор, комуникациите и координацията на международната помощ, позволявайки на Китай да доминира информационното пространство. Това превръща блокадата в многоизмерен инструмент – енергиен, логистичен и когнитивен.

Военният анализ ясно показва защо сценарий тип „Венецуела“ е неприложим за Тайван. Географията на протока, плътната противовъздушна отбрана, включително системи Patriot и Tien Kung, и децентрализираната командна структура правят бърз обезглавяващ удар невъзможен. Всяка инвазия би изисквала многофазна кампания, включваща масирани ракетни и кибер удари, използване на граждански фериботи като „гражданска армада“ и последваща кървава градска война. Загубите биха били огромни, а икономическите последици – глобални. Затова блокадата остава най-вероятният и опасен инструмент в арсенала на Пекин.

Китай паралелно намалява собствените си уязвимости чрез преодоляване на „Дилемата Малака“. Масивните инвестиции в сухопътни газопроводи от Русия и Централна Азия, енергийните коридори през Мианмар и натрупването на стратегически петролни резерви, надхвърлящи 1.2–1.3 милиарда барела, осигуряват на Пекин времеви буфер срещу евентуална контраблокада. Това асиметрично изравняване на енергийната устойчивост прави блокадната стратегия срещу Тайван още по-ефективна.

В този глобален контекст Русия действа като прагматичен евразийски играч, стремящ се да консолидира „близката чужбина“, да използва енергийните ресурси като дипломатически лост и да избегне пълна зависимост от Китай. Москва показва готовност за сделки за сфери на влияние, които да запазят ролята ѝ като ключов фактор в енергийната сигурност на Евразия.

В хоризонта 2026–2030 геополитическите размествания пряко се пренасят върху финансовите пазари. Структурният енергиен излишък и LNG вълната редуцират инфлационния натиск, но увеличават напрежението за производителите. Полупроводниковият сектор остава системен риск поради бавната диверсификация. Редкоземните метали се превръщат в ново бойно поле, а отбранителната индустрия се стабилизира като структурен бенефициент на един по-несигурен свят. Доларът запазва ролята си на убежище, докато златото и биткойн се утвърждават като алтернативни резерви срещу санкционен риск.

Истинската история в този период не е в отделните конфликти, а в значението им: светът навлиза в режим, в който контролът върху енергията, технологиите и финансовите канали определя силата, а времето – измерено в дни енергиен резерв, години инвестиционен цикъл и технологични поколения – се превръща в най-ценния стратегически ресурс.

Материалът е с аналитичен и образователен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.