Снимка: iStock

Историята не се повтаря, но римува по начини, които днес стават болезнено очевидни за неподготвения наблюдател в Техеран. Решението на иранските власти да наложат информационно затъмнение, прекъсвайки достъпа до интернет и мобилни мрежи, не е просто техническа мярка за сигурност, а симптом на дълбока системна аритмия. В свят, където информацията е валута, спирането на потока ѝ е признание за загуба на контрол върху наратива. Това действие маркира прехода от икономическо недоволство към екзистенциална политическа криза, където залогът вече не е само цената на хляба, а легитимността на самата теократична структура, оглавявана от 86-годишния Аятолах Хаменей.

Успоредно с ескалацията на насилието, данните рисуват мрачна картина, която надхвърля сухата статистика на жертвите. Смъртта на 42 души и арестите на хиляди са трагичната фасада, зад която се крие икономическият двигател на този бунт – колапсът на иранския риал. Валутата губи стойност с такава скорост, че унищожава покупателната способност на средната класа в реално време, превръщайки инфлацията в най-ефективния агент на революцията. Когато парите престанат да функционират като средство за съхранение на стойност, общественият договор се разпада, а улицата поема функциите на централна банка на гнева.

Докато Техеран се опитва да наложи тишина, глобалният контекст прави изолацията почти невъзможна. Спадащите цени на петрола и затегнатият обръч на санкциите лишават режима от финансовите буфери, които в миналото са му позволявали да „купува“ социален мир или да финансира репресивния си апарат. Външният натиск, усилен от реториката на президента Тръмп и предупрежденията за „адски последици“, създава класическа геополитическа ножица – режимът е притиснат между вътрешния чук на обеднелите маси и външната наковалня на враждебната американска администрация.

Търсейки изход от безизходицата, протестиращите прибягват до парадокси, които биха били немислими преди десетилетие. Виковете „Да живее шахът“ и носталгията по династията Пахлави не са толкова политическа програма за връщане на монархията, колкото краен вик на отхвърляне на настоящето. Това е психологическият момент на пречупване, в който колективното съзнание предпочита идеализираното минало пред несигурното настояще. Този емоционален заряд е много по-опасен за властта от всяка организирана опозиция, защото е спонтанен, хаотичен и не се поддава на стандартни преговори.

За разлика от 2022 година или дори от Арабската пролет, сегашната динамика носи белезите на структурна умора на материала. Тогава протестите имаха конкретни социални или културни поводи; днес те са задвижвани от бруталната математика на оцеляването. Анализаторите от Eurasia Group правилно отбелязват, че макар правителството вероятно да овладее тази вълна чрез сила, то не може да реши коренните икономически причини без отстъпки пред Запада – отстъпки, които идеологическото ядро на режима не може да си позволи. Това създава затворен цикъл на насилие и икономическа деградация.

Следователно, рискът тук не е просто локален бунт, а потенциална дестабилизация на ключов енергиен играч в момент на глобална несигурност. Пазарът на петрол все още реагира сдържано, но всяка индикация, че протестите засягат енергийната инфраструктура или че режимът ще потърси външен конфликт за отвличане на вниманието, ще промени драстично рисковата премия. Дигиталното затъмнение може да скрие кадрите на насилие за няколко дни, но не може да скрие факта, че иранската икономика е в състояние на свободно падане.

В крайна сметка, пазарът е механизъм за дисконтиране на бъдещето, а не за отразяване на миналото. Истинският въпрос не е дали интернетът ще бъде пуснат отново, а дали доверието във валутата и институциите някога може да бъде възстановено без радикална промяна. В историята на финансите и революциите, когато хората загубят всичко, те губят и страха си – а това е валутата, с която диктатурите обикновено плащат сметките си.

Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.