Снимка: iStock

Декларацията на президента Си Дзинпин, че Китай е на път да постигне заложената цел за растеж от около 5% през 2025 година, не е просто статистическо потвърждение, а политически и психологически сигнал за стабилност в среда на глобална турбуленция. В своето обръщение пред висшия политически консултативен орган на страната, той определи изминалата година като „изключителна“, подчертавайки устойчивостта и жизнеността на икономиката. Това изказване идва в момент, когато пазарите търсят котва, а инвеститорите се опитват да разчетат дали официалният оптимизъм съвпада с реалната температура на икономическите процеси. Думите на Си, че икономиката се движи напред „под натиск“ към иновации и качество, всъщност очертават новата доктрина на Пекин – растежът вече не се измерва само с обем, а със структурна промяна, дори това да струва скъпо на традиционните двигатели на активността.

Зад фасадата на постигнатата цел от 5% обаче се крие дълбока дивергенция в икономическите фундаменти, която данните разкриват безпощадно. Докато брутният вътрешен продукт успява да запази желаното темпо, двигателите под капака работят на коренно различни обороти. Експортният сектор преживява истински бум, успявайки да компенсира вътрешните слабости и да задържи растежа в релси без необходимостта от масивни фискални стимули, характерни за минали епохи. Производителите се изкачват нагоре по веригата на добавената стойност, което е директно следствие от държавната политика за технологична модернизация. Но в рязък контраст с това, инвестициите са се насочили към първото си годишно свиване от 1998 година насам – факт, който говори по-силно от всяка политическа реч. Продажбите на дребно отбелязват най-слабия си темп извън пандемичния период, а цените на новите жилища продължиха свободното си падане и през ноември, теглени надолу от продължаващата имотна криза.

Тази макроикономическа картина поставя Китай, а и света, в интересна фаза на цикъла, където старите корелации вече не работят по същия начин. Пекин на практика изнася своето свръхпроизводство, за да поддържа машината работеща, докато вътрешното търсене страда от дефицит на доверие. Това създава глобален дисбаланс, който вероятно ще бъде основна тема през следващите тримесечия, тъй като търговските партньори на Китай ще реагират на този експортен поток. Сигналите от централното ръководство, включително призивите на Си за ограничаване на „безразсъдните“ проекти, показват, че толерантността към по-бавен растеж в определени региони и сектори се увеличава. Това не е инцидент, а стратегия: преход от количество (инфраструктура и имоти) към качество (високи технологии и производство). Пазарът трябва да разбере, че ликвидността вече не се насочва към спасяване на старото, а към изграждане на новото, което неизбежно води до болезнени корекции в краткосрочен план.

Психологията на инвеститорите в този момент е смесица от облекчение и предпазливост. Потвърждението за 5% ръст премахва непосредствения риск от срив на доверието в способността на държавата да контролира икономиката, но не лекува дълбоките белези в потребителските нагласи. Липсата на еуфория е видима; пазарът не реагира с бурен възторг, защото осъзнава, че растеж, движен само от предлагането (производство), без подкрепата на търсенето (потребление), е като птица с едно крило. Настроението е на „крехко равновесие“, където всеки сигнал за допълнителна слабост в имотния сектор се приема с повишена чувствителност. Инвеститорите не виждат обичайния „put option“ на правителството под формата на масивно наливане на бетон и кредити, и това ги кара да прекалибрират очакванията си за доходност и риск.

Историческият паралел тук е неизбежен и ни връща към края на 90-те години. Свиването на инвестициите за първи път от 1998 г. е мощен маркер, който напомня за последствията от Азиатската финансова криза и последвалото преструктуриране на държавните предприятия в Китай. Тогава, както и сега, страната бе изправена пред необходимостта да изчисти системата от неефективност, за да отпуши следващата вълна на растеж. Също така, ситуацията напомня на японския сценарий на „балансова рецесия“, където частният сектор е фокусиран върху изплащане на дългове, вместо върху нови разходи, въпреки че китайският контекст е различен поради силния държавен контрол. Този исторически резонанс подсказва, че настоящият период не е просто временна слабост, а краят на един дълъг дългов цикъл и началото на нещо ново, чиито параметри все още се дефинират.

Основната теза в този икономически разказ е, че Си Дзинпин е готов да плати цената на краткосрочната болка – под формата на имотна криза и свито потребление – в името на дългосрочната стратегическа цел за индустриална и технологична независимост. Историята тук не е фактът, че целта от 5% е постигната, а начинът, по който е постигната: чрез втвърдяване на дисциплината и отказ от лесните стимули. Това е сигнал, че ерата на „растеж на всяка цена“ е приключила и е заменена от ерата на „сигурен и качествен растеж“, дори ако това означава по-ниски числа за определени сектори в бъдеще. Пазарът, който дълго време бе пристрастен към лесната ликвидност, сега трябва да се адаптира към режим на диета и ефективност.

Докато 2025 година се отчита като успех на хартия, истинският тест предстои. Двойствената природа на икономиката – силно производство срещу слабо потребление – създава напрежение, което не може да остане статично. Инвеститорите и анализаторите ще трябва да преценят дали експортният двигател може да продължи да носи товара, или вътрешното търсене най-накрая ще трябва да бъде събудено чрез по-директни мерки. Пазарът няма нужда от перфектни данни — той търси ясна и устойчива история. А историята днес е, че Китай успешно управлява своето приземяване, но все още търси формулата за новото си излитане, балансирайки между амбицията за глобално лидерство и необходимостта от вътрешна стабилност.

Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.