Снимка: iStockч

Рано или късно всяка стена пада, а финансовата история е гробище на валути, които някога са изглеждали вечни. Въпросът за издръжливостта на долара, който доскоро беше територия на теоретични дебати и академични симпозиуми, днес напуска кабинетите на икономистите и навлиза в реалната политика, където последствията се измерват не с модели, а с благосъстоянието на нациите. Това, което наблюдаваме, не е просто поредният цикъл на валутни колебания, а симптом на по-дълбок структурен дисонанс: опитът на САЩ да запазят ползите от глобалната си финансова доминация, докато едновременно с това демонтират механизмите, които я поддържат. Доларът днес се намира в парадоксална позиция – той е едновременно най-силното оръжие на Америка и нейната най-уязвима точка, притисната между необходимостта от глобално доверие и желанието за национален протекционизъм.

Дискусията за статута на зелената валута винаги се е въртяла около баланса на ползите и разходите, но настоящата администрация във Вашингтон изглежда вярва, че може да пренапише икономическите закони, задържайки само активите без пасивите. Идеята, че САЩ могат да използват агресивни мита и финансови санкции, за да стимулират вътрешното производство, докато същевременно разчитат светът да продължи да финансира техния дълг при преференциални условия, е икономически еквивалент на ходене по въже без обезопасителна мрежа. Данните са красноречиви, но контекстът е този, който променя играта: дългът на САЩ расте с темпове, които исторически са били сигнал за инфлационно обезценяване, а Федералният резерв е подложен на политически натиск, какъвто рядко сме виждали в модерната епоха. Това не е просто фискален проблем; това е тест за самата архитектура на глобалните финанси, който поставя въпроса дали удобството на долара все още надвишава риска от неговото държане.

В макроикономически план светът се намира в състояние на крехка инерция, където навиците на миналото все още диктуват настоящето, но бъдещето става все по-мъгляво. Икономисти като Кенет Рогоф и Пол Блустейн, макар и с различни подходи, стигат до сходни изводи: валутните стандарти са устойчиви благодарение на така наречените „мрежови ефекти“. Колкото повече хора използват долара, толкова по-полезен става той за всички останали – цикъл, който създава огромна лепкавост и прави изместването му изключително трудно. Въпреки това, историята на британския паунд е ярко предупреждение. Великобритания губи икономическото си първенство още в края на 19-ти век, но стерлингът отстъпва окончателно короната едва след 1945 година. Този лаг между икономическата реалност и финансовия статус е зоната, в която се намираме днес – период, в който Америка все още се ползва с доверието на кредитор от последна инстанция, докато фундаментите ѝ все повече приличат на тези на длъжник, който разчита на старата си слава.

Психологията на пазарите в момента е особена смес от самодоволство и потисната тревожност. Инвеститорите, сякаш упоени от десетилетията на стабилност, са склонни да гледат на политическите сътресения като на временен шум – „и това ще мине“, си казват те, разчитайки, че системата е твърде голяма, за да се провали. Но това е класически пример за когнитивно изкривяване, при което липсата на непосредствена алтернатива се бърка с липсата на риск. Пазарът все още не реагира панически, защото няма къде другаде да отиде – еврото е спъвано от структурните проблеми на Европа, а юанът остава заложник на държавния контрол. Тази липса на конкуренция създава фалшиво усещане за сигурност, но точно тук се крие най-голямата опасност: сривът на доверието рядко идва линейно; той обикновено е внезапен, след дълъг период на натрупване на напрежение.

Историческата аналогия тук е неизбежна и тя не е само с 20-ти век, а с всеки момент, в който хегемонът е започвал да използва своята валута не като обществено благо, а като политически лост. Когато САЩ заплашват с ответни мерки срещу страни, които търсят алтернативи на долара, те неволно ускоряват процеса, който се опитват да спрат. Принудата може да работи в краткосрочен план, но в дългосрочен тя само валидира тезата на критиците на системата. Истинската новина днес не е, че доларът ще бъде заменен утре от друга валута, а че светът може да навлезе в ера на валутна фрагментация. Това е сценарий, при който няма единен стандарт, а множество конкуриращи се блокове – свят на по-високи транзакционни разходи, по-ниска ефективност и по-голяма волатилност.

Основната теза тук е, че доларът не губи силата си заради външна атака, а заради вътрешна ерозия на принципите, които го направиха незаменим. Доверието е актив, който се трупа с десетилетия и се губи за мигове, особено когато „безопасният актив“ започне да изглежда политически оцветен и фискално недисциплиниран. Пазарите може и да изглеждат спокойни днес, но това е спокойствието на водата преди бентът да поддаде – не защото водата е станала по-силна, а защото стената е станала по-слаба.

Финално, ние навлизаме в етап, където финансовата гравитация ще трябва да се срещне с политическата воля. Пазарът няма нужда от перфектни данни, за да функционира, но има нужда от предсказуема история, а историята днес е, че „изключителната привилегия“ вече не е гарантирано право, а актив с изтичащ срок на годност, чието удължаване зависи изцяло от способността на Вашингтон да осъзнае, че властта над световните финанси изисква повече отговорност, отколкото сила.

Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.