Снимка: iStock

След „Деня на освобождението“ и последвалия априлски срив на американския пазар на облигации, 2025 година постепенно се превърна в година на крехко примирие между политическата власт и най-стария, най-дисциплиниращия и най-безкомпромисния пазар в света – пазара на държавен дълг. Повърхностно погледнато, спокойствието изглежда възстановено: доходността по 10-годишните американски облигации е надолу с над 30 базисни пункта от пиковете, волатилността е на най-ниските си нива от четири години, а реториката на Министерството на финансите е внимателна, почти педагогична. Но под този спокоен слой тече не примирие, а преговор – без думи, без договор, воден чрез емисии, матуритети, изказвания и мълчания .

Контекстът е ясен и тежък. Американският държавен дълг надхвърля 120% от брутния вътрешен продукт, а годишният дефицит се движи около 6% от икономическото производство – стойности, които в друга география биха били възприети като сигнал за криза, но в САЩ се третират като управляемо напрежение. Именно това напрежение излезе наяве през април, когато масивните мита, обявени от администрацията на Доналд Тръмп, доведоха до едновременно разпродаване на облигации, акции и долар – конфигурация, характерна по-скоро за развиващи се пазари, отколкото за ядрото на глобалната финансова система. Пазарът реагира мигновено и безмилостно, а политиката – изненадващо бързо – отстъпи.

От този момент нататък стратегията на финансовото ведомство се промени. Фокусът се измести от агресивно фискално самочувствие към тихо управление на очакванията. Министърът на финансите Скот Бесънт формулира ролята си не като архитект на политика, а като „главен продавач на облигации“ – признание, че в настоящия режим успехът не се измерва с лозунги, а с нивото на доходността по 10-годишния бенчмарк, който влияе върху всичко – от обслужването на дълга до ипотеките и корпоративното кредитиране. Това не е слабост, а реализъм: когато пазарът започне да диктува условията, оцеляват онези, които го слушат.

Този реализъм се материализира в поредица от тактически ходове. Разширяването на програмата за обратно изкупуване на облигации, концентрирано върху дългите матуритети, беше представено като техническа мярка за подобряване на ликвидността, но беше прочетено от пазара и като сигнал за нежелание да се допусне неконтролирано покачване на дългосрочната доходност. Увеличеното използване на краткосрочни съкровищни бонове за финансиране на дефицита намали натиска върху дългия край на кривата, но същевременно натрупа латентен риск от бъдещо рефинансиране при по-неблагоприятни условия. Това е класическо прехвърляне на риска във времето – не решение, а купуване на време.

Пазарът разчете тези сигнали правилно. Късите позиции срещу дългосрочни облигации се стопиха през лятото, а доходността се стабилизира. Но стабилизацията не означава доверие, а временно примирие. Именно тук започва да се покачва така наречената „терминна премия“ – допълнителната възвръщаемост, която инвеститорите изискват, за да държат дългосрочен дълг в среда на фискална несигурност. Това е тихият индикатор, който рядко влиза в заглавията, но почти винаги изпреварва по-видимите движения. Когато той расте, пазарът не крещи, а предупреждава.

В същото време Федералният резерв навлезе в необичаен режим. Лихвите бяха понижени с общо 150 базисни пункта, но дългосрочните доходности не само че не последваха, а се покачиха. Това разминаване напомня на редките епизоди от 90-те години и сигнализира, че пазарът интерпретира пониженията не като начало на дефлационен цикъл, а като опит за поддържане на експанзията въпреки все още повишената инфлация. В такъв режим дългият край на кривата спира да бъде инструмент на централната банка и се превръща в огледало на фискалната и политическата реалност.

Точно тук се появява фигурата на „облигационните бдители“ – не като активна сила, а като постоянно присъствие. Те не изчезват; те просто изчакват. Докато икономиката остава устойчива, докато инфлационните очаквания са закотвени, и докато предлагането на дълг е внимателно калибрирано, те остават в сянка. Но условията за тяхното завръщане са ясно очертани: нов ценови шок от мита, рязко спукване на пазарен балон, или политически натиск върху Федералния резерв, който би подкопал доверието в институционалната рамка.

Допълнителен, по-малко обсъждан елемент в този баланс е появата на нови източници на търсене за краткосрочен дълг. Разрастването на пазара на стабилни дигитални валути, които по дефиниция държат резервите си в съкровищни бонове, създава нов, но нестабилен купувач. Този капитал е чувствителен към регулации, пазарни настроения и технологични цикли, което означава, че той може да изчезне толкова бързо, колкото се е появил. Това добавя още един пласт несигурност към иначе прецизно балансираната картина.

Исторически, пазарите на облигации са тези, които първи реагират, когато политиката прекрачи границата на търпението. Те не се влияят от реторика, а от аритметика. В този смисъл 2025 не беше година на победа нито за администрацията, нито за инвеститорите, а година на взаимно напомняне за границите на властта. Днешното равновесие не е стабилен режим, а временна конфигурация, зависеща от множество променливи, които не са напълно под контрола на нито една институция.

Историята тук не е в това, че облигационният пазар е спокоен, а в това, че спокойствието му е условно и извоювано. Това е тишина, която не означава одобрение, а наблюдение – и в такава среда всяка грешка се чува по-силно, защото всички знаят, че бдителите са там, дори когато не действат.

Материалът е с аналитичен и образователен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.