Снимка: iStock

Финансовите пазари са машина за дисконтиране на бъдещето, но понякога настоящето удря спирачките толкова рязко, че инерцията може да изхвърли невнимателните играчи от пътя; точно това се случи с публикуването на протокола от последното заседание на Федералния комитет за отворен пазар. Документът, който обикновено е суха стенограма на технократски дебат, този път се чете като хроника на един дълбок разлом. Ключовата дума, която алгоритмите и трейдърите уловиха мигновено, е „много“. Когато в специфичния йерархичен речник на централната банка се каже, че „много участници“ смятат за уместно лихвите да останат непроменени до края на 2025 година, това е кодиран сигнал за край на автоматичния режим на облекчения. Инвеститорите, които бяха програмирали моделите си за сигурно понижение през декември, сега се сблъскват с реалност, в която вероятността за такова действие се срина до едва 30 процента. Това е класическо изтрезняване – моментът, в който еуфорията от очакванията се сблъсква с гранитната твърдост на макроикономическите данни.

Но зад сухите проценти се крие много по-интересна психологическа и политическа драма. Федералният резерв, институция, която Джером Пауъл се опитваше да представя като монолитен пазител на стабилността, вече прилича на разбунен кошер. Виждаме рядко срещано разногласие: от една страна е новият човек на Доналд Тръмп – управителят Стивън Миран, който гласува за агресивно сваляне с половин пункт, а от другата е „ястребът“ от Канзас Сити Джеф Шмид, който настояваше лихвите изобщо да не се пипат. Това не е просто разлика в икономическите модели; това е идеологическа война за душата на паричната политика. Пауъл се намира в центъра на тази буря, опитвайки се да балансира между политическия натиск за растеж и икономическата необходимост от укротяване на инфлацията. Когато председателят предупреди, че декемврийското понижение „не е предизвестен край“, той не просто се застраховаше; той признаваше, че вече не контролира пълния консенсус в залата.

Най-любопитният и може би най-тревожният слой на този протокол обаче не е свързан с лихвите, а с диагностиката на риска. За пръв път от много време насам централните банкери открито говорят за „разтеглени оценки на активите“ и, което е още по-специфично – за опасността от „хаотичен спад в цените на акциите“, особено при рязка преоценка на възможностите на технологиите, свързани с изкуствения интелект. Това е директен удар срещу наратива, който движи Уолстрийт през последната година. Федералният резерв на практика казва: „Виждаме балона и се страхуваме, че ако той се спука, ще повлече цялата финансова система.“ Това е признание, че паричната политика вече е заложник не само на инфлацията при потребителските стоки, но и на манията на фондовата борса. Когато регулаторът започне да се тревожи за оценките на конкретен сектор, това е сигнал, че системата е станала твърде крехка и зависима от настроението на шепа технологични гиганти.

В този контекст решението за прекратяване на свиването на баланса, известно като количествено затягане, от първи декември изглежда като необходима застраховка. Почти всички участници са се съгласили с този ход, което показва, че макар да са разделени за цената на парите (лихвите), те са обединени в страха си от ликвидна криза. Спирането на изтеглянето на ликвидност е своеобразен „спасителен пояс“, хвърлен към банковата система, за да се предотврати повторение на трусовете на репо пазарите от минали години. Това е тихата капитулация на централната банка пред нуждите на пазара за постоянно захранване с долари. Пауъл и колегите му осъзнават, че ако продължат да изсмукват ликвидност, докато държат лихвите високи и докато технологичният сектор е на ръба на нервна криза, рискуват да счупят нещо фундаментално във финансовата инфраструктура.

Психологията на пазара сега трябва да се пренастрои от режим „надежда“ в режим „внимание“. Досега инвеститорите живееха с убеждението, че всяка слабост в икономиката ще бъде посрещната с незабавна помощ от централната банка. Протоколът разбива тази илюзия. Фактът, че тези, които се притесняват от инфлацията, доминират публичния дискурс през последните три седмици, показва, че летвата за нови стимули е вдигната много високо. Вече не е достатъчно инфлацията просто да спада леко; тя трябва да убеди скептиците, че е мъртва, а данните за безработицата все още не са достатъчно катастрофални, за да оправдаят паника. Ние навлизаме в зоната на „високо за по-дълго“ – не като лозунг, а като реална болка за компаниите с висок дълг и за потребителите, свикнали с евтини кредити.

Големият урок от този документ е, че предсказуемостта е мъртва. Федералният резерв вече не е онзи скучен чичко, който телеграфира ходовете си месеци напред. Той е реактивен, разделен и уплашен от собствените си творения – било то инфлацията или пазарните балони. За инвеститора това означава само едно: волатилността не е временно явление, а новото нормално състояние. Когато централната банка се страхува от „внезапна преоценка“ на изкуствения интелект, всеки, който държи активи, зависими от този наратив, трябва да си зададе въпроса – ако те се готвят за буря, защо аз още танцувам на палубата? Декември няма да донесе подаръка, който пазарът искаше, но може би ще донесе отрезвяването, от което икономиката се нуждаеше.

Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.