Снимка: iStock

Съединените щати достигнаха нов исторически етап – националният дълг официално надхвърли $38 трилиона. Това не е просто поредна статистика в дългия низ от рекорди, а тревожен сигнал, че дълговият часовник на най-голямата икономика в света тиктака все по-бързо. Само за два месеца – от август насам – САЩ добавиха още един трилион към задълженията си, което е най-бързото натрупване на дълг извън пандемичните години. И то се случва на фона на частично правителствено спиране и политическа парализа във Вашингтон.

Тази експлозия на дълга не е изолирано събитие, а част от по-дълбок структурен процес. В основата му стои комбинация от нарастващи разходи за социални програми, високи лихви по обслужване на вече натрупания дълг и политическа липса на воля да се направят болезнени фискални реформи. Само през последната година дългът на САЩ се е увеличавал със средно 69 713 долара в секунда – или около 4 милиона долара всяка минута. Това означава, че докато човек си купи кафе, страната е добавила още един малък жилищен квартал към своите дългови задължения.

Икономистите предупреждават, че този процес е не просто числово натрупване, а самоподдържащ се цикъл на задлъжняване. Повишените лихвени проценти увеличават цената на финансирането, което принуждава държавата да емитира още повече дълг, за да обслужва стария. Така се стига до ефект на снежна топка – все по-голяма част от бюджета отива за лихви, вместо за инфраструктура, образование или иновации. Само за последното десетилетие американците са платили над 4 трилиона долара по лихви, а през следващите десет години се очаква тази сума да нарасне до 14 трилиона. Лихвите се превръщат в най-бързо растящия компонент на федералните разходи.

Това има дългосрочни последици за икономиката и обикновените граждани. Когато държавата конкурира частния сектор за заемни средства, резултатът е по-високи лихви за ипотечни кредити, автомобилни заеми и бизнес финансиране. Малките предприятия усещат свиването на ликвидността, а потребителите – покачването на цените. В същото време растящият дълг води до структурна инфлация, защото всеки нов долар в обращение намалява покупателната стойност на вече съществуващите. С времето тази невидима ерозия изяжда реалните доходи на домакинствата и прехвърля тежестта на днешното харчене върху бъдещите поколения.

Дългът вече не е просто икономическа тема – той е въпрос на социална устойчивост. Високата задлъжнялост прави икономиката по-уязвима към шокове. В свят, където геополитическите рискове и енергийните предизвикателства растат, все по-малко остава пространство за реакция при следваща криза. Ако САЩ трябва да финансират мащабни мерки при рецесия, ще го направят от позицията на рекорден дълг и свити фискални буфери. Това подкопава стратегическата гъвкавост на страната – и по икономически, и по геополитически причини.

Любопитното е, че официалните лица във Вашингтон продължават да говорят за „фискална дисциплина“, дори когато цифрите разказват различна история. Министерството на финансите отчита дефицит от 468 милиарда долара между април и септември – най-ниският от 2019 г. насам – и го представя като доказателство за подобрение. Но тази „оптимизация“ е по-скоро козметична, тъй като дори при намален темп на дефицита общият дълг продължава да расте с безпрецедентна скорост. Това е все едно кораб да се движи с по-малко гориво, но да потъва по-бързо.

Политическият цикъл в САЩ също добавя масло в огъня. Всяка администрация обвинява предходната за наследената фискална дупка, но малцина са готови да предприемат непопулярни мерки като ограничаване на социалните плащания или премахване на субсидии. Същевременно, обещанията за „повече растеж“ и „намалени данъци“ продължават да звучат добре на избори, макар че икономическата математика вече не излиза. Това превръща американския фиск в нещо като политически perpetual motion machine – движение без спиране, но и без посока.

В дългосрочен план въпросът не е дали САЩ могат да изплащат този дълг – технически те винаги могат, защото емитират собствената си валута. Истинският въпрос е докога светът ще приема този модел безусловно. Ако инвеститорите започнат да изискват по-висока премия за риск при купуване на американски облигации, ефектът ще бъде лавинообразен. Повишената доходност по държавния дълг ще се прехвърли към корпоративните и потребителските лихви, а в един момент това може да доведе до „финансова спирала“ – инфлация, спад на доверието, девалвация на долара и изтичане на капитали.

В този контекст над 38 трилиона вече не са просто число, а симптом. Симптом на държава, която дълго време можеше да си позволи да харчи безнаказано, но постепенно навлиза в етап, в който фискалната безотговорност започва да има реална цена. Парадоксално, САЩ остават в по-добра позиция от повечето страни именно защото доларът все още е глобална резервна валута. Но колкото повече тази привилегия се използва, толкова по-бързо се изчерпва доверието, което я поддържа.

Истинският тест ще бъде не дали Америка може да обслужва своя дълг, а дали може да запази доверието на света в него. Защото, както казваше бившият председател на Фед Пол Волкър: „Инфлацията е акт на недоверие към правителството.“ Днес дълговата инфлация е именно това – акт на недоверие в бъдещето.

Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.